— Така ли? Или просто предполагаш?
— Сигурен съм. Ти се биеш срещу собствения си народ.
— Собствения ми народ. Кои са те, Коураб Билан Тену’алас? Малазанската империя е погълнала много народи, също както направи с тези на Седемте града. След като въстанието вече свърши, вие роднини ли сте на малазанците? Не, тази мисъл е невъзприемлива за теб, нали? Аз съм родена в Кюон Тали, но Малазанската империя е родена на остров Малаз. Моят народ също бе завладян, точно като твоя.
Коураб не отвърна нищо, твърде объркан беше от думите й, Малазанците бяха… малазанци, проклятие. Едно и също, независимо от цвета на кожата им, извивката на очите им, независимо от всички разновидности в проклетата им от Гуглата империя. Малазанци!
— Няма да спечелиш симпатията ми, Трета.
— Не съм молила за това.
— Добре.
— Сега ще ни придружиш ли?
„Нас?“ Коураб бавно се обърна. Леоман стоеше на няколко крачки зад тях, скръстил ръце, облегнат на масата с карти. Очите му гледаха хитро, насмешливо.
— Отиваме в града — каза той. — Желая да посетя един определен храм.
Коураб отвърна с поклон.
— Ще те придружа с меч в готовност, Бойни главатарю.
Веждите на Леоман леко се вдигнаха.
— Боен главатар? Нямат ли край титлите, с които ме удостояваш, Коураб?
— Не, Ръка на Апокалипсиса.
Леоман потръпна от титлата, после се обърна към неколцината офицери, които стояха мирно в единия край на дългата маса, и рече:
— Започнете евакуацията. И без ненужно насилие! Убивате всеки плячкаджия, когото заловите, разбира се, но кротко. Осигурете закрила за семействата и вещите им, включително добитъка…
Един от офицерите възрази:
— Но, командире, ще ни трябват…
— Няма да ни трябват. Имаме всичко, което ни трябва. Освен това тези животни са единственият имот, който повечето бежанци ще могат да вземат със себе си. Искам ескорти на западния път. — Обърна се към Дънспароу. — Вестоносците върнаха ли се от Лотал?
— Да, с възторжени поздрави от Фалада.
— Възторжени затова, че не продължавам към неговия град, искаш да кажеш.
Дънспароу сви рамене.
— И изкарва войска да пази пътя?
— Да, Леоман.
„Ах! Тя вече е отвъд титлите!“ Коураб с усилие сдържа ръмженето си.
— За теб той е Боен главатар, Трета. Или командир, или Фалад…
— Достатъчно — прекъсна го Леоман. — Напълно ще съм доволен, ако чувам собственото си име. Отсега нататък, приятелю Коураб, ще премахнем всякакви титли, когато присъстват само офицери.
„Точно както си мислех, покварата е започнала.“ Изгледа с яд Дънспароу, но тя не му обърна внимание. Очите й се бяха спрели собственически на Леоман от Вършачите. Коураб присви своите. „Леоман Падналия.“
Нито една пътечка, уличка или улица в Ю’Гатан не вървеше права повече от трийсет крачки. Бяха положени върху многобройни пластове основи, издигнали се сигурно от обърканото гъмжило на най-първия укрепен град, построен тук преди десет хиляди години или повече, и планът им наподобяваше на могила на термити с всичките си извиващи се проходи, открити под небето, макар в много случаи това небе да беше само една светла резка, не повече от една ръка широка.
Да гледаш Ю’Гатан или да вървиш из тесните му криви проходи бе като да навлезеш в древността. Градовете, казал беше веднъж Леоман на Коураб, се бяха породили не заради удобство, нито заради власт или заради пазарите и техните бъбриви търговци. Не бяха се родили дори от високи добиви и излишъци. Не, казал беше Леоман, градовете се бяха родили от нуждата за защита. Крепости, нищо повече, а всичко, което беше последвало, бе точно това: следствие. И така, градовете винаги бяха оградени със стени, и всъщност стените бяха единственото, което оставаше от най-древните.
И това беше така, защото, обяснил му беше Леоман, един град винаги се гради върху костите на своите предшественици, защото това вдига стените му още по-нависоко и превръща мястото в още по-могъщо укрепление. Тъкмо разбойническите набези на племената, казал бе той със смях, наложили раждането на градовете, на същите тези градове, годни да им устоят и в крайна сметка да ги завладеят. Така цивилизацията се въздигаше от дивачеството.
Всичко това добре, размишляваше Коураб, докато вървяха към сърцевината на този град, и може би дори беше вярно, но самият той вече копнееше за откритите простори на Одан, за сладкия шепот на пустинния вятър, знойния пек, който можеше да свари мозъка на човек под шлема му, докато той сънува замаян, че го гонят стада от дебели стринки и сбръчкани баби, обичащи да те щипят по бузките.
Тръсна глава да разсее спомена и всички съпътстващи го ужаси. Крачеше отляво на Леоман, с изваден ятаган, войнствено навъсен и готов да скочи срещу всеки подозрителен на вид гражданин. Трета Дънспароу беше вдясно от Леоман, двамата от време на време си докосваха ръцете и си разменяха тихи думи, натежали сигурно от любов — Коураб бе доволен, че не може да ги чуе. Или пък си говореха как могат да се отърват от него.