— Опонн да ме дръпне, избутай я — промърмори той под носа си.
Леоман извърна глава.
— Каза ли нещо, Коураб?
— Кълна тая проклета плъша пътека, Отмъстителю.
— Почти стигнахме — каза Леоман с нехарактерно за него добродушие, което още повече влоши мрачното настроение на Коураб. — С Дънспароу обсъждахме какво да правим с жречеството.
— Така ли? Това е хубаво. В какъв смисъл какво да правим?
— Съпротивляват се на идеята да напуснат града.
— Не съм изненадан.
— И аз, но ще напуснат.
— Всичко е заради богатството — каза Коураб. — И техните реликварии, икони и изби с вино — страх ги е, че ще ги нападнат на пътя, ще ги насилят, ще ги окрадат и ще им острижат косите.
Леоман и Дънспароу извърнаха очи към него и го изгледаха странно.
— Коураб — рече Леоман, — мисля, че ще е най-добре да го свалиш този твой шлем.
— Да — добави Дънспароу. — Вади пот са потекли по лицето ти.
— Нищо ми няма — изръмжа Коураб. — Това е шлемът на Поборника. Но Леоман не пожела да го вземе. А трябваше. Всъщност аз само го нося заради него. Ще дойде ден, в който ще разбере колко му е нужен, ще го смъкне от главата ми и ще си го надене, и светът ще се изправи отново, слава на всички жълти и сини богове.
— Коураб…
— Нищо ми няма, макар че май трябва да направим нещо с ония бабички, дето ни преследват. По-скоро ще се изплюя на ятагана си, отколкото да се оставя да ме хванат. Ооо, какво сладко, хубаво момченце! Писнало ми е от това, стига.
— Дай ми го този шлем — настоя Леоман.
— Време е да осъзнаеш предопределението си, Убиецо на адюнктата.
Когато най-сетне стигнаха до храма на Скалисара, главата на Коураб кънтеше. Леоман беше решил да не носи големия шлем, дори с махнатите му, подгизнали от пот кожени подплънки, без които бездруго щеше да му е много хлабав. Добре поне, че стариците бяха изчезнали; всъщност улицата беше почти пуста, макар да чуваха хаотичния шум на тълпите по главните улици — подкарваха ги извън града по западния път, който водеше към Лотал на крайбрежието. Паника лъхаше в знойния въздух, но беше ясно, че четирите хиляди войници, вече под командата на Леоман, са излезли на улиците и поддържат реда.
Седем по-малки храма, всеки посветен на по един от Седемте Свети, обкръжаваха осмоъгълната сграда, осветена вече на името на Кралицата на сънищата. Официалният подстъп към нея бе спирала, виеща се през по-малките куполни постройки. Фасадите на дворните стени на два пъти бяха обезобразявани, веднъж заради преосвещаването им на малазанските богове скоро след завоеванието; после наново при въстанието, когато храмовете и новите им жречества бяха щурмувани, светилищата опустошени и стотици бяха избити. Фризове и метопи, кариатиди и фрески, всичко това бе разрушено, цели пантеони бяха заличени и станали непонятни.
Всички освен храма на Кралицата на сънищата, чиито внушителни укрепления го правеха буквално неуязвим. Във всеки случай, мистерии обкръжаваха Кралицата, знаеше Коураб, и повечето хора бяха убедени, че култът й не е възникнал в Малазанската империя. Богинята на Провиденията хвърляше хиляда отражения над хиляда народа и нито една цивилизация не можеше да претендира, че е изключително нейна. Тъй че, след като напразно бяха удряли по храмовите стени в продължение на шест дни, бунтовниците бяха решили, че Кралицата в края на краищата не им е съвсем враг, и оттогава я бяха оставили на мира. Желание и необходимост, беше казал със смях Леоман, когато чу историята.
Въпреки това за Коураб богинята беше… чужда.
— Каква работа имаме да посещаваме този храм? — попита той.
Леоман отвърна на въпроса с въпрос:
— Помниш ли, приятелю, клетвата си да ме следваш, с каквато и лудост да се залавям привидно?
— Помня, Бойни главатарю.
— Добре, Коураб Билан Тену’алас, обещанието ти скоро ще бъде подложено на тежко изпитание. Защото съм решил да говоря с Кралицата на сънищата.
— Върховната жрица…
— Не, Коураб — прекъсна го Леоман. — Със самата богиня.
— Трудна работа, да убиваш дракони.
Кръв с цвета на лъжлива зора продължаваше да се разлива по разместените каменни плочи. Маппо и Икариум стояха настрана от обсега й — лошо щеше да е, ако докоснеха тъмната й закана. Джагът седеше на каменен блок, някогашен олтар навярно, но избутан до стената вляво от входа. Воинът се беше хванал за главата и от дълго време не казваше нищо.