Маппо въртеше очи ту към приятеля си, ту към извисилия се над тях огромен драконов труп. И двете гледки го влудяваха. Твърде много неща достойни за скръб имаше в тази пещера, в ужасното ритуално убийство, разиграло се тук, и в отчайващия порой от спомени, залял душата на Икариум при това откритие.
— Сега остава само Оссерк — каза Маппо. — А падне ли и той, лабиринтът на Серк ще остане без владетел. Убеден съм, Икариум, че започвам да виждам шаблон.
— Светотатство — прошепна Икариум, без да вдига очи.
— Пантеонът е станал уязвим. Финир, привлечен в този свят, а сега и Оссерк — самият източник на силата му е под атака. Колко ли още богове и богини са под обсада, чудя се? Твърде дълго сме били далече от нещата, приятелю.
— Далече ли, Маппо? Няма далече.
Треллът отново огледа мъртвия дракон.
— Може би си прав. Кой би могъл да постигне такова нещо? В дракона е сърцето на самия лабиринт, изворът на силата му. Но… някой е надвил Соррит, привлякъл я е долу в земята, в тази пещера в недрата на небесна цитадела, и я е приковал на Черното дърво — преди колко време според теб? Не трябваше ли да усетим смъртта й? — След като Икариум не отвърна, Маппо пристъпи по-близо до локвата кръв и погледна съсредоточено нагоре към огромния железен ръждясал шип. — Не — промълви той след миг, — това не е ръжда. Отатарал. Окована е била с отатарал. Но все пак тя беше Древна — би трябвало да може да надмогне тази алчна ентропия. Не разбирам това…
— Стара и нова — отвърна Икариум, а от тона му думите прозвучаха като проклятие. Изведнъж стана и впи очи в него, с опустошено от скръб лице. — Говори ми, Маппо. Кажи ми какво знаеш за пролята кръв.
Свел поглед към синьо-зеления под, треллът мълчеше. Чувствата се бореха в него. После въздъхна.
— Кои първи са натопили ръце в тази мръсна локва? Кой е пил дълбоко и с това се е преобразил, и как е въздействал отатаралът на този шип върху това превъплъщение? Икариум, тази кръв е омърсена…
— Маппо.
— Добре. Всяка пролята кръв, приятелю, притежава сила. Зверове, хора, най-малката птица, кръвта е жизнената сила, потокът на самата душа. В нея е заключено времето на живота, от начало до край. Тя е най-святата сила в съществуванието. Убийците, с кръвта на техните жертви, опетнила ръцете им, се хранят от тази сила, все едно дали го искат, или не. Мнозина се поболяват, други откриват нова жажда у себе си и така стават роби на насилието да убиваш. Рискът е ето в това: кръвта и силата й се омърсяват от неща като страх и болка. Потокът, усетил собствената си смърт, се стъписва, а шокът е като отрова.
— А за съдбата? — с натежал глас попита Икариум.
Маппо потръпна и без да откъсва очи от локвата, изшепна:
— Да. Режеш в самото сърце на проблема. Какво поемат всички върху себе си, щом такава кръв попие, просмуче се в душите им? Трябва ли на свой ред и над самите тях да бъде нанесена жестока смърт? Съществува ли някакъв всевластен закон, винаги стремящ се да изправи равновесието? Ако кръвта ни храни, какво на свой ред храни самата нея, обвързана ли е с неотменими правила, или е също толкова непостоянна като нас? Единствените същества ли сме на тази земя, свободни да злоупотребим с притежанията си?
— К’Чаин Че’Малле не са убили Соррит — каза Икариум. — Те нищо не са знаели за това.
— Но все пак това същество тук беше замръзнало, значи трябва да е било обкръжено от джагътския ритуал на Омтоуз Феллак — как биха могли К’Чаин Че’Малле да не са знаят за това? Трябва да са знаели, дори самите те да не са убили Соррит.
— Не, те са невинни, Маппо. Сигурен съм в това.
— Тогава… как?
— Разпятието. То е Черно дърво. От селението на Тайст Едур. От селението на Сянка, Маппо. В онова селение, както знаеш, нещата могат да са на две места едновременно, или нещо да започне на едно място, а да се прояви съвсем другаде. Сянката странства и не признава никакви граници.
— А, значи… това… е било пленено тук, привлечено от Сянка…
— Примамено от ледената магия на Джагът — но пролятата кръв, а навярно и отатарал, са се оказали твърде жарки за Омтоуз Феллак и така са разбили джагътското заклинание.
— Соррит е била убита в селението на Сянка. Да. Сега шаблонът, Икариум, става все по-ясен.
Блесналите, трескави очи на Икариум се приковаха в трелла.
— Готов си да обвиниш Тайст Едур?
— Кой друг в такава степен властва над Сянка? Не и малазанският претендент, който седи сега на трона!
Джагският воин не отвърна нищо. Тръгна покрай ръба на кървавата локва, сякаш търсеше следи по разкъртения под.
— Познавам тази Джагът. Разпознавам работата й. Безгрижието й в развихрянето на Омтоуз Феллак. Била е… обезумяла. Нетърпелива, гневна, уморена от безкрайните пътеки, които К’Чаин Че’Малле са използвали в усилията си да покоряват, да създадат колонии на всеки континент. Изобщо не се е интересувала от гражданската война, засегнала К’Чаин Че’Малле. Тези Късоопашати са бягали от собствените си ближни, за да потърсят убежище. Съмнявам се, че си е направила труда да задава въпроси.