— Мислиш ли, че тя знае какво се е случило тук? — попита Маппо.
— Не, иначе щеше да се е върнала. Възможно е да е мъртва. Толкова много вече са…
„Ох, Икариум, дано не преоткриеш никога това знание.“
Джагът спря и извърна глава.
— Аз съм прокълнат. Това е тайната, която вечно пазиш от мен, нали? Останали са… спомени. Фрагменти. — Вдигна ръка, като да обърше челото си, после я отпусна. — Изпитвам… ужасни неща…
— Да. Но те не са свързани с теб, Икариум. Нито с приятеля, който стои сега пред мен.
Все по-намръщеният поглед на Икариум разкъсваше сърцето на Маппо, но той нямаше да извърне очи, нямаше да изостави приятеля си в този ужасен миг.
— Ти си моят пазител — промълви Икариум. — Но тази защита не е каквото изглежда. Ти си на моя страна, Маппо, за да пазиш света. От мен.
— Не е толкова просто.
— Не е ли?
— Не. Тук съм, за да пазя приятеля, когото гледам сега, от… другия Икариум…
— Това трябва да свърши, Маппо.
— Не.
Икариум отново се обърна към дракона.
— Лед — промълви той. — Омтоуз Феллак. — Извърна се към Маппо. — Сега ще си тръгнем оттук. Тръгваме към Джаг Одан. Трябва да потърся родствениците си, Маппо. Своята кръв.
„Да ги помолиш за плен. Вечен лед, да те запечата завинаги, от всякакъв живот. Но те няма да се доверят на това. Не, те ще поискат да те убият. Гуглата да се разправя с теб. И този път ще са прави. Защото техните сърца не се боят от присъда и тяхната кръв… тяхната кръв е студена като лед.“
Шестнадесет гробни могили бяха издигнати на половин левга южно от Ю’Гатан, всяка сто разтега дълга и тридесет широка, и висока три човешки боя. Грубо издялани варовикови блокове и вътрешни колони, да крепят сводестите покриви, шестнадесет потънали във вечен мрак обиталища, приют за малазански кости. Наскоро прокопани, покрити с каменни плочи изкопи достигаха до тях от далечния град, понесли сметта на Ю’Гатан на гъсти, гъмжащи от рояци тлъсти мухи потоци. Чувствата едва ли можеше да се изразят по-ясно, помисли кисело Юмрук Кенеб.
Като се мъчеше да не обръща внимание на вонята, доколкото беше възможно, Кенеб подкара коня си към централната могила, увенчана преди с каменен монумент в чест на падналите за Империята. Статуята беше съборена, останал беше само широкият пиедестал. Сега на него стояха двама мъже и две кучета, всички извърнали лица към неравните, окъпани в бяло крепостни стени на Ю’Гатан.
Могилата на Дасем Ълтър и неговия Първи юмрук, която не държеше тленните останки нито на Дасем, нито на никой от охраната му, хора, паднали извън града преди толкова години. Повечето войници знаеха истината за това. Смъртно опасните за враговете легендарни бойци на Първия меч бяха погребани в небелязани гробове, за да бъдат опазени от оскверняване, а гробът на самия Дасем се смяташе, че трябва да е някъде извън Унта, на Кюон Тали.
„Сигурно празен.“
Кучето браничар, Бент, завъртя грамадната си глава и загледа Кенеб, който подкарваше коня си нагоре по стръмния склон. Кървясали очи, дълбоко хлътнали в плетеница от белези. Погледът им смрази малазанеца и за хиляден път му напомни, че само си е въобразявал, че се е сдружил с този звяр. Той трябваше да е умрял с Колтейн. Животното изглеждаше като скърпено от разнородни, неопределими части, едва смътно наподобяващи кучешка фигура. Изгърбени криви раменни мускули, врат, дебел колкото бедрото на възрастен мъж, безформена задница с буцеста плът и гръден кош, широк като на пустинен лъв. Под празните очи съществото беше само огромна челюст, с разкривена муцуна, трите останали кучешки зъба се виждаха дори когато свирепата уста на Бент беше затворена, понеже повечето кожа, която ги бе покривала, беше отпрана по време на Падането и нищо не я беше заместило. Едно откъснато ухо, другото зараснало сплескано на едната скула.
От опашката на Бент беше останало само чуканче и то не се заклати, щом Кенеб се смъкна от коня. Ако беше, Кенеб не изключваше възможността да се смае до смърт.
Краставото, приличащо на плъх хенджийско псе Роуч изприпка да подуши левия ботуш на Кенеб, след което клекна по дамски и се изпика обилно върху кожата. Малазанецът изруга, отстъпи и понечи да го изрита, но го спря дълбокото ръмжене на Бент.