— Не почвай и ти, Бени Джо — казах аз. — Не ми казвай, че и ти напираш.
— И още как. При мен постоянно се въртят разни здравеняци. Само че хич не ми трябват застаряващи мъжаги. Те все се опитват нещо да доказват. Ще викна ченгетата и ще те подберат. Така че по-добре изчезвай, ясно?
Докато ми говореше, дори не го поглеждах, но сега не пропуснах да се обърна и да измеря с очи тлъстия дребосък — едно приятелче, което познавах от петнайсет години и което трябваше да има повече ум в главата си. То цял живот се беше напъвало да припечели нещо отгоре, но сега му се налагаше да опита дебелия край.
Тъй че отправих поглед към него, бавно и невъзмутимо, видях върху лицето му отражението на собственото си изражение и казах:
— Ще ти хареса ли, ако ти размажа топките, Бени Джо? Няма кой да ме спре. Искаш ли да извъртиш един тенор за този нещастен бардак, в който се подвизаваш като собственик?
Бени Джо почти успя да направи онова, което започна. Тая игричка трябваше да завърши в Дивия запад — как човек си създава репутация, като тръшва някой здравеняк. Почти успя да измъкне 25-калибровия си патлак, но после пак си стана старият Бени Джо и беше прекъснат насред нещо, което се оказа далеч не по силите му. Изтръгнах желязото от ръцете му, изпразних го, върнах му го и казах:
— Не си търси смъртта без причина, Бени Джо.
Смешното човече на бара с току-що спечеления петдесетак, попита:
— Не ме помниш, нали, Майк?
Аз поклатих глава.
— Преди десет години, ами, преди петнайсет. Пожарът в Картанс?
Аз отново поклатих глава.
— По онова време все още бях репортер. Бейлис Хенри от „Телиграм“. Сега ми викат Пепър. Тогава добре си погърмяхме с Кортес Джонсън и откачената му банда от Ред Хук.
— Това беше много отдавна, приятелю.
— Тогава вестниците писаха, че това ти бил първият случай. Беше получил поръчка от застрахователна агенция „Ейлиът“.
— Вярно — казах аз. — Спомням си този пожар. Сега вече се сещам и за теб. Така и не успях да ти кажа едно благодаря. Цялата проклета война изкарах без една драскотина и накрая да ме треснат при някаква тъпа кражба и за малко да си изгоря вътре. Тъй че, мерси!
— За мен беше удоволствие, Майк. Премията ми беше суперновината, която пипнах с твоя помощ.
— А сега какво ново?
— По дяволите, след онова, което са виждали момчета като нас, може ли нещо да е ново?
Отпих от бирата си и не казах нищо. Бейлис Хенри се ухили и попита:
— А с теб какво става?
— Че какво да става? — Напънах се гласът ми да прозвучи достатъчно отегчено.
Номерът обаче не мина.
— Хайде, Майк. От твоите информации винаги правех най-добрите материали. Дори когато не пиша, редовно чета колоните. Човек отдавна не идва на това място, размахвайки юмруци, ако няма причина. Колко време се валя в калта, Майк?
— Седем години.
— Преди седем години никога не би насочил патлак срещу Сладура.
— Тогава не ми беше необходимо.
— А сега?
— Сега ми е необходимо — повторих аз.
Бейлис Хенри крадешком се огледа наоколо.
— Ти нямаш разрешително за това желязо, Майк.
Аз се засмях, а изразът на лицето ми го накара да замръзне.
— Да не би Капоне да е имал? Това притесняваше ли го?
Другите от бара ни бяха оставили на мира. Двамата симпатяги се бяха върнали на масата си до вратата и наблюдаваха дъжда през прозореца. Музиката от ярко осветения джубокс звучеше странно и необичайно тихо, а на нейния фон разговорите се чуваха като приглушен шум.
Една дъждовна нощ може да върши такива неща. Може изцяло да промени хода на събитията. Сякаш преразпределя времето.
— Какво? — попитах аз.
— По дяволите, Майк, защо поне за момент не се опиташ да ме чуеш? Говоря от десет минути.
— Извинявай, малкият.
— Добре де, знам какво е. Само едно нещо.
— Какво?
— Кога ще ми го зададеш?
Погледнах го и отпих глътка от бирата си.
— Големия въпрос. Тоя, дето дойде тук, за да го зададеш на някого.
— Много разсъждаваш, Бейлис.
Той направи кисела физиономия.
— А, мога и още. Нацелил си някоя едра риба. Това място е особено, като пазар на крадци. Тук случайни хора не идват, защото си е специално място за специални хора. Искаш нещо, нали?
Помислих един момент и после кимнах.