Поклатих глава.
— Ами, досега щеше да го намериш.
— Добре, какво да направя, ако излезе отнякъде?
— Запази го, Дък. Пак ще дойда… — Взех един вестник и му оставих монета от десет цента.
Точно си тръгвах и Дък ме спря.
— Ей, Майк, ще изпълняваш ли пак поръчки тук? Дюй ти е давал някои неща.
— Имай ме предвид, Дък. Ще прибера всичко след ден-два.
Махнах му, изчаках светофара и, пресичайки града, се отправих към западната част. Разходката беше дълга, но крайната й цел беше един приятел, който ми дължеше двеста долара и можеше да ми ги изплати на момента. После се метнах на едно такси до агенцията за коли под наем на Четирийсет и девета улица, избрах, без да бързам, един двуметров форд и се насочих към Уест Сайд Драйв.
Денят се оказа хубав, беше почти пладне, слънцето прежуряше и след като се озовах на скоростна магистрала Ню Йорк, широкият асфалтов път беше почти изцяло на мое разположение. Карах с разрешените шейсет мили, от време на време някоя кола профучаваше като метеор, но иначе преходът беше спокоен и изпреварих само няколко камиона. Точно преди да стигна Хариман, забелязах отзад още една кола. Следваше ме на около четвърт миля, без да скъсява дистанцията. Петнайсет мили по-нататък, при входа Нюбърг, все още беше там, тъй че аз натиснах газта и качих на седемдесет. За момент дистанцията се увеличи, после другата кола успя да навакса и задържа така. По-нататък, точно преди изхода на Ню Полц, започна да ускорява, приближи се, задмина ме и продължи напред. Беше тъмносин буик спешъл, шофьорът седеше вяло зад волана и когато ме изпревари, цялото напрежение падна от плещите ми. Това, което беше направил току-що, представляваше типичен номер на човек, шофирал твърде продължително — закача се зад някоя кола, докато му писне, и после се втурва напред, за да си намери нова, която да му определя скоростта. Отново намалих на шейсет, минах бариерата за такси при Кингстън, навлязох в шосе 28 и се отправих към дървената вила на име „Върбите“. Когато угасих мотора на колата, откъм дърветата зад къщата до мен достигна музика. Разбрах, че тя ме очаква.
Лежеше на тревата при края на басейна, изтегнала се на голяма хавлиена кърпа, положила лице върху сплетените си пръсти. Косата й беше разпиляна напред, оставяйки слънцето да напича врата й. Ръцете й бяха изпънати над главата така, че ивици от мускули се открояваха в нежен барелеф надолу по гърба й към бедрата. Краката й бяха изопнати широко встрани в откровена молба на заклет поклонник на слънцето, а кожата й искреше със ситни златисти капчици пот.
До нея късовълновият транзистор гърмеше в симфония, чиито мощни звуци напълно заглушиха стъпките ми. Седнах безшумно до нея и мълчаливо съзерцавах красотата на тези дълги крака и предизвикателния начин, по който гърдите й се притискаха в хавлиената кърпа. Изминаха няколко дълги минути, музиката постепенно заглъхна и отзвуча с финала на настъпилата тишина.
— Здравей, Лаура — казах аз и тя трепна, сякаш внезапно се беше събудила от сън, после, осъзнавайки постепенно положението, в което се намираше, протегна ръка към края на кърпата, за да го заметне върху себе си. Засмях се тихо и го направих вместо нея.
Извърна се с широко отворени очи и когато ме видя, отвърна на усмивката ми.
— Ах, ти!
— Ще си изгориш опашчицата, както си лежиш по този начин.
— Няма да е по-зле, отколкото да те зяпат скришом.
Аз вдигнах рамене и седнах, свил крака под себе си.
— Заслужава си. Такива като мен не се наслаждават много често на подобни прекрасни гледки.
Очите й проблеснаха дяволито.
— Лъжа. Освен това, не съм чак такава новост за теб — припомни ми тя.
— Не и навън под слънчевите лъчи, котенце. Тук се разкриваш в съвсем нова перспектива.
— Ти любов ли искаш да правиш, или си болен?
— Не зная. Едното би могло да доведе до другото.
— Тогава може би ще трябва да оставиш нещата да следват своя естествен ход?
— Вероятно.
— Иска ми се да поплувам.
— Не съм си взел банските.
— Е… — и тя се усмихна отново.
Аз я смушках с показалец в ребрата и тя изръмжа.
— Има някои неща, за които съм твърде свенлив, скъпа.
— Да ме вземат дяволите — прошепна тя удивена. — Човек никога не знае, нали?
— Така става понякога.
— В съблекалнята има няколко чифта бански за гости.