— Мили Боже, Майк, това е лудост! Абсолютно безумие!
Кимнах в знак на съгласие.
— Не е ясно какво ще стане, но сега вече имаме истински проблем. Ще ти бъде нужна охрана.
— На мен?
— Щом си около мен, значи си в беда. Най-доброто, което можем да направим, е да повикаме местната полиция.
Тя отправи към мен ужасен поглед.
— Но аз не мога… трябва да бъда във Вашингтон… О, Майк!
— В града няма да е толкова, опасно, малката, но тук си съвсем сама.
Лаура се замисли върху думите ми и после сви рамене.
— Предполагам, че си прав. След като Лео беше убит, полицаите ме накараха да си държа няколко пистолета подръка. Всъщност, сега във всяка стая има по един.
— Можеш ли да си служиш с тях?
Усмивката й беше унила.
— Полицаят, когото видя тук миналия път, ме научи.
— Това добре, а когато си тук, навън?
— В ъгъла на съблекалнята има една пушка.
— Заредена?
— Да.
— Пушката не е съвсем като пистолет.
— Лео ми показа как да я използвам. Едно време често стреляхме по чинии в другия край на имението.
— Въпреки това ще бъде най-добре да се възползваш от закрилата, която може да ти осигури полицията.
— Не може ли без нея?
— Защо да се излагаш на ненужен риск?
— Защото отсега нататък ще бъда много заето момиче, Майк. Тази седмица се свиква Конгресът и надпреварата за дама на годината започва.
— Това са абсолютни тъпотии.
— Може, но на Лео му харесваше.
— Значи все още витае наоколо.
На лицето й се изписа обида.
— Майк… аз наистина го обичах… Моля те…
— Съжалявам, малката. Не съм много на равнище. Играем в различни дивизии.
Докосна ме леко, а пръстите й бяха хладни.
— Може би не. Струва ми се, че сме по-близки, отколкото си мислиш.
Аз се ухилих, стиснах ръката й, а после прокарах длан по меката заобленост на ханша й.
Лаура се усмихна и каза:
— Имаш ли намерение да… да направиш нещо във връзка с този изстрел?
— Трябва ли?
— Зависи от теб. Това не е по моята част.
Взех решението незабавно.
— Добре, засега ще си траем. Ако оня боклук има капка мозък в главата си, ще му стане ясно, че повече няма да изпадаме в положението на неподвижна мишена. Занапред аз самият смятам да половувам.
— Сигурен ли си, Майк?
— Напълно.
— Хубаво. Хайде сега да прегледаме нещата на Лео.
Вътре тя ме отведе на горния етаж, минахме покрай спалните в края на коридора, тя отвори някакъв вграден гардероб и извади оттам един куфар. Поех го от ръцете й, внесох го в първата спалня и изсипах съдържанието му на тоалетната масичка.
Като се замислиш, странно колко малко всъщност е натрупал човек през най-важните години на своя живот. Може да е преминал през цялата война, да е живял по чужди места с непознати хора, да е бил длъжен да върши трудна и специфична работа и все пак да е излязъл от тези години с неща, които не стигаха дори да напълнят един малък куфар.
Папка 201 на Лео Нап беше дебела, акуратно подредена и с логичното военно съдържание. Имаше някакъв опит за дневник, който заемаше петдесет страници, но последната трета издаваше явно усилие да се преодолее досадата и после писанията просто свършваха. Изчетох внимателно всеки лист, който намерих вътре, без да открия каквото и да е. Снимките бях решил да разгледам накрая.
Лаура ме остави сам, за да работя на спокойствие, но ароматът на парфюма й все още се носеше из стаята, а от долния етаж дочувах как разговаря с някого по телефона. Не беше успяла да се съвземе след преживения стрес край басейна и въпреки че не можех да следя репликите й, усещах напрежението в гласа й. Десет минути по-късно тя отново се качи при мен, седна на ръба на леглото, безмълвна, доволна просто да бъде в стаята, после въздъхна и аз разбрах, че се беше успокоила.
Не знам какво съм очаквал, но резултатът беше пълен провал. От стотиците снимки, половината бяха направени от редниците фотографи в щаба, а останалите представляваха куп лагерни и туристически снимки, които всеки войник, завърнал се у дома, беше скътал из вещите си. Когато остарее и затлъстее, можеше да си ги извади, да си припомни дните, в които е бил млад и строен, да се запита какво ли е станало с другите на снимките и после отново да ги прибере някъде за следващите десет години.