— Дадено — казах аз. — За приятел всичко правя. Само че първо трябва да пийна.
— Никакво пиене.
— Тогава върви по дяволите.
— Донесете му едно питие — обърна се Лари към младия лекар.
Приятелчето кимна, излезе и след няколко секунди се появи отново с водна чаша, в която имаше едно голямо двойно. Поех го с ръка, която се тресеше доста зле, надигнах го и казах:
— Наздраве.
Човекът на леглото чу, че се приближаваме и извърна глава върху възглавницата. Лицето му бе изопнато и сгърчено от болка, а в очите му светеше блясъкът на идващата смърт.
Пристъпих напред и преди да успея да кажа нещо, той промълви:
— Майк? Ти си… Майк Хамър?
— Точно така.
Той ме огледа, обзет от колебание.
— Не ми приличаш на…
Знаех за какво си мислеше.
— Бях болен — прекъснах го аз.
Някъде отзад Пат изпръхтя презрително. Едва сега човекът го забеляза.
— Вън. Разкарай ги оттук.
Махнах им през рамо, посочвайки вратата, без дори да се обърна.
Знаех, че в този момент Лари се опитваше да изтика Пат навън, но въпреки изразените шепнешком протести, човек не спори дълго с един лекар в собствената му болница.
Когато с изщракване вратата отново се затвори, аз казах:
— Добре, приятел, искал си да ме видиш и след като вече си пътник, сигурно е заради нещо важно. Сега ме остави да разбера някои факта, без да увърташ. Не съм те виждал досега. Кой си ти?
— Ричи Коул.
— Добре. И кой те гръмна?
— Един тип, когото наричат… Дракона. Няма име… Не зная как се казва…
— Виж…
Той успя някак да вдигне ръка и немощно махна към мен.
— Остави ме да говоря.
Аз кимнах, придърпах един стол и седнах на страничната облегалка. Стомахът ми отново се беше свил на топка и започваше да ме боли. Плачеше за любимата бутилка и аз трябваше да обърша уста с опакото на ръката си, за да прогоня натрапчивата мисъл.
Мъжът направи гримаса и поклати глава.
— Ти… никога няма да го направиш.
Облизах устни с език, но по тях нямаше капчица влага.
— Да направя какво?
— Да я намериш, преди да е станало късно.
— Кого?
— Жената. — Очите му се затвориха и за момент на лицето му се изписа облекчение. — Онази жена… Велда.
Стоях там, сякаш бях скован от парализа, за секунда напълно обездвижен, с внезапно замръзнало съзнание и тяло, което се беше вдървило в един оглушителен безмълвен вик при споменаването на името, за което отдавна смятах, че е изписано на някой гроб. После вледеняващият студ беше заменен от една още по-ужасна изпепеляващо гореща вълна, а аз продължавах да седя там, стиснал ръце в юмруци, за да не им позволя да треперят. Велда.
Той ме наблюдаваше напрегнато и за момент трескавият блясък в очите му беше изчезнал. Видя какво стана с мен, когато спомена нейното име, и на лицето му се изписа странно изражение на одобрение.
Накрая успях да изрека:
— Ти си я познавал?
Той кимна едва забележимо.
— Познавам я.
Отново ме заля същото чувство и този път беше още по-ужасно, защото си давах сметка, че той не лъже и че тя беше жива, беше някъде. Жива!
Съвсем съзнателно положих усилие да овладея гласа си.
— Къде е тя?
— В безопасност е… за момента. Но ще я убият… ако не я намериш. Онзи, дето му викат Дракона, също я търси. Ще трябва да се добереш до нея пръв.
Бях останал почти бездиханен.
— Къде?
Искаше ми се да го сграбча и да изтръгна от него отговора, но той беше твърде близко до границата на вечната нощ, за да го докосвам.
Коул успя да пусне една крива усмивка. Думите му костваха невероятно усилие. Скоро щеше да свърши.
— Дадох един плик на Стария Дюй. Будката за вестници на Лексингтън до бар „Детелина“… за теб.
— По дяволите, къде е тя, Коул?
— Не… ти трябва да откриеш Дракона… преди той да се е добрал до нея.
— Защо аз, Коул? Защо по този начин? Защо не се обърнеш към ченгетата?
Усмивката все още висеше на устните му.
— Нужен е някой… безпощаден. Някой много ужасен. — Очите му бяха впити в моите, трескаво блестящи, отразяващи последно усилие за живот. — Тя каза… че ти би могъл… ако някой успее да те намери. Нямаше те… много дълго. — Сега вече се бореше със сетни сили. Оставаха му само секунди. — Никаква полиция… ако не стане наложително… Ще разбереш… защо.