Лаура каза:
— Говореше в съня си, Майк.
Отново беше сложила онези бикини, които бяха влажни като кожата й, тъй че вероятно току-що беше излязла от водата. Стегнатата лента около ханша й се беше смъкнала от плуването и сега прилепваше плътно в дълбоките вдлъбнатини на тялото й. Горницата беше като щрих, нанесен от художник, едно бързо движение на нетърпимост към един критично настроен полово осъзнат свят, който се прикриваше само проформа. Тя изглеждаше гола, по-скоро облечена така, отколкото, когато нямаше нищо върху себе си. Каква прелест.
Едри, полюшващи се бедра. Силни, заоблени прасци. Преливаха се в леко вдлъбнат стомах и изникваха по-горе в горда сочна гръд. Лицето и косата й представляваха съставен, сложен, смесен ореол, граничещ със съвършенството на красотата, а тя се усмихваше.
Възхитителна.
— Какво казах, Лаура?
Тогава тя престана да се усмихва.
— Говореше нещо за дракони.
Аз кимнах.
— Днес съм свети Георги.
— Майк…
— Седни, скъпа.
— Може ли пак да поговорим?
— Да, ще го направим.
— Имаш ли нещо против първо да се облека? Тук вън вече захладнява. И ти самият не трябва да стоиш така.
Беше права. Сега слънцето беше обагрено в тъмночервено, увиснало точно на върха на планината. Докато едната страна беше в искрящозелено, другата се къпеше в тъмнолилавите багри на сянката.
Аз протегнах ръка, тя ми помогна да се изправя, двамата заобиколихме басейна на път към съблекалнята, като се наслаждавахме на случайното докосване, на топлината от допира на плътта си, на усещането за потръпващи мускули. При вратата тя се обърна и аз я поех в обятията си.
— С гръб един към друг?
— Като срамежливи девици — казах аз.
Очите й излъчваха мекота, а устните й потърсиха влагата на езика. Бавно, с неутолим глад, тя приближи уста към моята, аз я поех и вкусих отново, разпознавайки я, усещайки тръпката на желанието, която ме прониза — същата, която премина и през нея.
Пуснах я с неохота, тя влезе вътре, а аз я последвах. Залязващото слънце пръскаше дълги оранжеви лъчи през прозореца, така че не беше необходимо да светваме лампата. Тя влезе под душа и пусна леката струя, а аз бавно се обличах, пронизван от болки, докато намъквах дрехите си.
— Кога ще свърши, Майк? — извика тя.
— Днес — казах аз тихо.
— Днес?
Чух как престана да се сапунисва под душа.
— Сигурен ли си?
— Да.
— Сънуваше нещо за дракони — извика тя.
— Как умират, скъпа. Умират трудно. А на този ще му бъде особено трудно да стигне до смъртта. Знаеш ли, няма да повярваш как се случват понякога нещата. Засадени толкова отдавна, сега изведнъж раждат плод. Като онова, което ти разказах. Помниш ли всичко, което ти разправих за Велда?
— Да, Майк, помня.
— Наложи ми се да допълня и да преработя тази история, Лаура.
— Наистина ли?
Тя спря душа и остана там, зад мен, докато се сапунисваше, а звукът беше толкова хубав, толкова естествен, че ми се прииска да се обърна и да погледам. Знаех как изглеждаше — смугло красива, златисто прекрасна, цялата й коса изсветляла до бяло на залязващото слънце.
Аз казах:
— Пат се оказа прав, аз също. Твоите бижута наистина бяха намесени. Също както и бижутата на мисис Сайвък и това, че Ричи Коул беше контрабандист на скъпоценности.
— О? — Това беше всичко, което каза.
— Само средство за заблуда, примамка, начин за отвличане на вниманието. Би ли искала да чуеш разсъжденията ми по-нататък?
— Да, Майк.
Не ме виждаше, но аз кимнах.
— В правителството винаги има няколко ключови фигури. За критичните очи тяхната значимост е очевидна, дълго преди да стане обществено достояние. Твоят съпруг е бил един от тях. Явно скоро той щеше да стане водеща личност, и то от онези, които нашите врагове — червените, не могат да си позволят там, горе. Ето това е представлявал Лео Нап, твоят съпруг. Покровителят на ядрените ракети. Мистър Америка. Без съмнение той е бил голям. Но нашият бдителен враг си е давал сметка за това. Само да го убият, и ще го превърнат във всенароден мъченик или ще си докарат някое голямо разследване, което би могло да предизвика още по-силен международен отзвук, а червените не са от ония, дето могат да издържат на голям натиск. Без значение дали им харесва, или не, те си остават воняща пасмина селяндури, които убиват, за да държат в подчинение, но които могат да бъдат поставени на място от такива като нас. Те са просто крякащи мърлячи, които ще търтят да бягат, щом видят класа и те много добре разбират това с малките си немощни мозъци. Ето защо не са искали Лео Нап издигнат на пиедестал.