Само аз. Дюй е оставил писмото в едно списание. Всеки месец той ми заделяше по няколко и за да бъде сигурен, че ще получа въпросното писмо, го е пъхнал в приготвения за мен брой на „Кавалиър“. Ще бъде все още там, когато се върна в града. Ще го взема и то ще ми каже къде е Велда.
Облякох се, прибрах празния пистолет и пронизван от болка, се намъкнах в сакото си. Кръвта по дрехите ми беше засъхнала, но това всъщност нямаше значение.
— Всичко това са само предположения — казах аз. — Може би греша. Но просто не мога да рискувам. Обичал съм други жени. Бях влюбен във Велда. Но се влюбих и в теб, така че, както ти каза — или ти, или тя. Трябва да отида за нея, знаеш го. Ако е жива, аз съм длъжен да я намеря. Ключът е там, в моя брой на онова списание. Ще бъде с моето име на корицата, Дък-Дък ще ми го даде и аз ще науча къде е тя.
Лаура беше престанала да си тананика и разбрах, че ме слуша. Чух как издаде някакъв странен, характерен женски звук, приличащ на ридание.
— Може и да греша, Лаура. Възможно е да я видя и да усетя, че вече не я желая. Може да съм сгрешил по отношение на теб и ако е така, ще се върна, но трябва да го установя.
Скосеният слънчев лъч падна в другия край на съблекалнята и аз останах в сянка. Знаех какво трябваше да направя. Щеше да бъде една проверка. Те или издържаха, или се проваляха. Средно положение нямаше. Не исках пак да бъде на моята глава.
Протегнах ръка към пушката в ъгъла, обърнах я с приклада нагоре, забих дулото дълбоко в сивата глина и я завъртях, докато бях съвсем сигурен, че и двете цеви са запушени като формички за курабийки. После я оставих да лежи там и отворих вратата.
Планината беше потънала в плътна сянка, слънцето вече не се виждаше и само сиянието му проблясваше зад дърветата. Беше на стотина мили — там, в града, но аз отново щях да взема колата и всъщност изобщо нямаше да ми отнеме много време. Щях да се видя с Пат и ние отново щяхме да бъдем приятели, Хай щеше да получи своята история, а Велда… Велда? Какво ли щеше да бъде сега?
Тръгнах нагоре по все още мократа, застлана с бетон алея. Вече се отдалечавах от съблекалнята, когато тя извика:
— Майк… Майк!
Обърнах се при звука на гласа й и я видях — стоеше там в голата, бляскава, трептяща красота на своята женственост, великолепният тен на кожата й — цъфтящ и изпъкващ във всички онези безкрайни хълмове и извивки, които извайват жената, а искрящата й руса коса — хвърляща меки отблясъци обратно към залеза. И над всичко това — тези невероятни сиви очи.
Невероятни.
Гледаха ме над удължените цеви на пушката и сякаш светеха и се въртяха шеметно във фанатичната радост от смъртта, която носеха в момента на убийството, в мига на истината.
Но за кого? Истината щеше да възтържествува, но за кого?
Цевите на пушката бяха две зейнали бездни, но в тях нямаше дълбочина. Под удължената синкава стомана кървавочервеният цвят на ноктите й създаваше фрапиращ и символичен контраст.
Смъртоносно червено, помислих аз. Пръстите зад тях трябваше да бъдат загорели, но не бяха. Открояваха се в своята напрегната, изопната белота и само след милиметри механизмът на пушката щеше да се задейства.
Тя каза „Майк“ и в тази единствена дума се чувстваше ненавист и копнеж, мъст и съжаление, но над всичко прозвуча тембърът на дълга, заложен твърде отдавна в едно наистина механично съзнание.
— Сбогом, скъпа — казах аз.
После се обърнах и се отправих към света отвън. И към Велда. В този миг зад гърба си чух страховития тътен — беше дръпнала двата спусъка едновременно.