— Ще ти кажа, ако и ти ми кажеш — истината — за всичко, което ти се е случило.
— Добре — съгласи се след малко Кочиан. — Ти пръв.
— Искам да ме освободиш от обещанието да не показвам на никого списъка с имената, който ми даде.
Кочиан не отговори направо. Вместо това попита:
— Предполагам, вече си чул, че видяха сметката на твоя човек Лоримър. И то в Уругвай, представяш ли си?
— Бях там, когато го застреляха — уточни Кастило.
Кочиан стисна замислено устни, след това попита:
— Кой го застреля?
— Един от шестимата в тъмносини гащеризони, изпратени в имението на Лоримър специално за да свършат тази работа.
— И как стана така, че не те гръмнаха и теб, след като си бил там?
— Няма как да ги попитам. Мъртви са.
— И никой не може да ги идентифицира, нали?
— Не.
— Много приличат на хората, които ме нападнаха — отвърна Кочиан. — Беше към полунощ и двамата с Макс се разхождахме по моста „Франц Йосиф“…
— Къде? — прекъсна го Гьорнер.
— Сега вече му викат Szabadsag hid, Моста на победата. Не знам. Свободата има много значения. А Франц Йосиф си остава Франц Йосиф. Аз си оставам един от почитателите му.
— Може ли да се отклоня от темата? — обади се Кастило. — В Буенос Айрес има един клуб, който се казва „Майерлинг“.
— Ами? — учуди се Кочиан.
— О, да.
— Ще трябва да го преслушам, когато отида в Аржентина — заяви Ерик.
— Вие двамата за какво говорите? Какво е това „Майерлинг“? — попита Гьорнер. — Как така ще ходиш в Аржентина?
— „Майерлинг“ се е казвала императорската ловна хижа край Виена — обясни Кастило. — Там, когато на принц Рудолф, наследник на Австро-Унгария, му казали, че трябва да се откаже от шестнайсетгодишното сладурче, с което се забавлявал, той я застрелял, а след това застрелял и себе си.
— Според баща му това е мястото, където Франц Йосиф наредил да го застрелят, когато научил, че разговарял с този и онзи, за да стане крал на Унгария — добави Кочиан.
— Леля ми Олга също ми е разказвала тази версия — потвърди Кастило.
— Изключителна дама — кимна Кочиан. — А ти я помниш! Впечатлен съм. Беше още дете — на седем, на осем или може би на девет — когато тя почина.
— Какво ще рече това — когато отидеш в Аржентина? — попита Кастило.
— Не ме прекъсвай, докато ти разказвам какво ми се е случило — сряза го Кочиан. — Та двамата с Макс се връщахме от късна разходка. Бяхме по средата на моста „Франц Йосиф“, когато усетих, че някакви хора ни приближават отзад. Това се случва често. Нямате представа колко много млади унгарци са решили, че да ограбват старци нощем е по-приятно, отколкото да се хванат някъде на работа. Макс много се забавлява. Започва да ръмжи, показва им зъбките си, а след като те намокрят гащите и пуснат ножовете или с каквото там са решили да ме нападнат, той ги преследва по моста.
Кастило се разсмя.
— Този път не бяха младоци. Оказаха се зрели мъже, придружени от трети в мерцедес. Мъжът, който се приближи прекалено близо, преди Макс да го стисне за гушата, не носеше нож. Стискаше спринцовка в противната си ръка. Докато я видя, Макс вече го беше захапал за ръката и той я изпусна.
— Господи! — възкликна Гьорнер.
— Вторият главорез извади пистолет и започна да удря с него Макс по главата. Хвърлих се върху него, в този момент мерцедесът спря, вторият се измъкна от мен, качи се и потеглиха. Спряха на десетина метра, може и повече да е било, тогава започнаха да стрелят по мен през отворения прозорец. След това потеглиха и повече не спряха. Оказа се, че били откраднали номерата от някакъв форд „Таунус“.
— Какво стана с онзи със спринцовката? — полюбопитства Кастило.
— Молеше ме — на немски — да го отърва от Макс.
— Какво стана със самата спринцовка? — попита Кастило.
— Ченгетата я взеха.
— Да не би случайно да е била пълна с бупивакаин? Или с нещо подобно?
— Тази беше с фенотиазин — уточни Кочиан. — Казаха ми, че го давали на лудите. Какво изчанчено съвпадение се опитваш да откриеш?
— Когато съпругата на Мастърсън…
— Мастърсън е убитият американски дипломат в Буенос Айрес, нали? — прекъсна го Кочиан.
Кастило кимна и продължи:
— Когато я отвлекли от паркинга на един ресторант, ѝ забили инжекция с бупивакаин в бедрото.
— Много интересно — отвърна Кочиан. — Съжалявам. Тук е друго.
— Ами типът, когото кутрето за малко да схруска?
— В затвора е. Разправя, и според мен ще успее да се измъкне с тази версия, че бил бояджия от Дрезден, дошъл на почивка и се разхождал по моста, когато аз съм му направил неприлично предложение, опитал съм се да го погаля по интимните части, а когато той отказал и ме блъснал, кучето му се нахвърлило.