— Удивително! — възкликна саркастично Гьорнер.
— Удивителното е, че един от мъжете, които бяха с мен в имение „Шангри-Ла“, изключително опитен, бе убит с гарота.
— Имение „Шангри-Ла“ значи? — попита Кочиан. — Наистина добре подбрано име.
— Това е имението на Лоримър в Уругвай — уточни Кастило. — Убиха моя човек с гарота и използваха…
Спря по средата на изречението, когато вратата се отвори.
Дребен слаб мъж в средата на петдесетте, облечен в болнична престилка, влезе в стаята, придружен от по-млад мъж — също лекар, реши Кастило — и сестра.
— Не трябва да пушите — скара се първият лекар. — Освен това обещахте да изкарате кучето.
— Четирима човека се опитаха да изведат Макс — отвърна Кочиан. — Той си гризна по парченце от всеки. Ако искате, пробвайте. А пуша повече време, отколкото са годинките ви, така че нямам никакво намерение да спра точно сега. Кажете здрасти на шефа ми.
Лекарят протегна ръка към Гьорнер.
— Не, говоря за младия — премина на немски Кочиан. — Карл Вилхелм фон унд зу Госингер. Дебелият е просто редови служител.
— Никога не знам кога да му вярвам и кога не — призна лекарят и протегна ръка първо към Гьорнер, след това към Кастило. — Аз съм доктор Черни. Шеф на отделението.
— Ако вие сте лекуващият лекар, искрено ви съчувствам — отвърна Кастило на унгарски.
— Вие унгарец ли сте? — попита учуден доктор Черни.
— Леля ми беше унгарка.
— Той е унгарец и германец, и малко мексиканец — опита се да обясни Кочиан. — Я ни кажи, Карлхен… какво беше името на онзи наркотик в Аржентина?
— Бупивакаин — помогна му Кастило.
— Хайде сега вие, докторе, разкажете ни за бупивакаина, ако обичате — помоли Кочиан.
Лекарят поклати глава.
— Какво искате да научите за бупивакаина? И защо?
— Аз съм старец. Доставете ми това удоволствие. Какво щеше да се случи, ако бояджията ме беше боднал с бупивакаин в задника.
Доктор Черни се усмихна.
— Весело ли ви се струва? — попита възмутен Кочиан.
Доктор Черни кимна, след това обясни:
— Задникът ви щеше да изтръпне за около два часа. Бупивакаинът е наркотик, който се използва от зъболекарите, за да няма чувствителност във венеца.
— Сигурен ли сте, докторе? — попита Кастило.
Черни кимна.
— Ако имаш намерение да станеш що-годе приличен журналист, Карлхен, ще трябва да започнеш да си проверяваш фактите — заяви изключително доволно Кочиан. — И, разбира се, да спреш да плагиатстваш.
— Лекарят в Немската болница в Буенос Айрес ми каза, че е бупивакаин — рече Кастило по-скоро на себе си, отколкото на останалите в стаята.
— А това е нещо друго, което не бива да забравяш, Карлхен. Никога не се доверявай на приказките на лекарите. Те ти казват само онова, което си въобразяват, че трябва да знаеш. Не е ли така, Черни?
— Баща ми разправяше, че сте най-трудният пациент, който му е минавал през ръцете — усмихна се доктор Черни.
— Още колко време се налага да го търпите, докторе? — попита Кастило.
— Щом си върне здравия разум, няма причина да го задържаме за повече от ден или два.
— Здравия разум ли казахте? Има ли нещо друго? — попита Гьорнер.
— Когато влязох тук днес сутринта, имах чувството, че ще получа сърдечен удар — призна лекарят. — Беше на телефона, говореше с „Еър Франс“ и разпитваше защо не качвали животни на борда при полетите си до Буенос Айрес.
— Затова пък аржентинците с огромно удоволствие ще настанят Макс както трябва — уточни Кочиан. — Само че се налага да се кача на противния влак до Мадрид. Те не летят до Будапеща. А Макс много мрази влаковете.
— Нямам никаква представа защо иска да ходи в Аржентина — вметна доктор Черни. Всички останаха с впечатлението, че се съмнява в здравия разум на Кочиан. — И не иска да ми каже защо.
— Защото не ти влиза в проклетата работа — обясни сопнато Кочиан.
— Влиза ми и в личната, и в професионалната работа, Ерик, да си стъпиш на краката, а току-що беше прострелян, при това два пъти, затова нямам намерение да стоя със скръстени ръце, докато ти планираш да пътуваш до другия край на света сам, превързан, при това с проклетото куче.
— Баща ти, мир на праха му, Фредерик, си беше извоювал правото да ме нарича на малко име. Не си спомням да съм ти разрешавал подобна волност — озъби се Кочиан. — И не си позволявай да наричаш Макс „проклетото куче“.
— Моля за извинение — отвърна доктор Черни.
— Докторе, ако все пак се намери кой да замине с него за Аржентина — попита предпазливо Кастило — и остане с него там, ще може ли да пътува? Искам да кажа, ще издържи ли на напрежението.