— Може ли някой да отиде да купи?
Кочиан отново кимна.
— С моя „Американ експрес“ от „Тагес Цайтунг“ ли да платя, или ти ще платиш сам?
— Има още по-добър вариант. Благотворителен фонд „Лоримър“ плаща — отвърна Кастило. — В този магазин приемат ли долари?
— Сигурно, но курсът ще бъде крайно неизгоден.
— Викни някого от охраната. Кажи му кой е магазинът и го помоли да вземе фактура — настоя Чарли и извади пачка банкноти от джоба си.
— Ще ми кажеш ли какъв е този благотворителен фонд „Лоримър“?
— По пътя към Буенос Айрес. Сега нямаме никакво време.
Кастило внимателно извади хард диска от страниците на „От първо лице“, след това го включи към лаптопа си.
— Добре, Ерик, включих го. Кажи ми паролата.
— Ти имаш ли ѝ вяра на тази машина?
— Няма да изтрия данните, преди да съм сигурен, че съм ги качил — успокои го Кастило. — Но, да, имам ѝ доверие.
— Да знаеш, че съм вложил много време и усилие във всичко събрано тук — предупреди Кочиан. — Не ми се иска нещо да се изгуби.
— Аз още по-малко — отвърна Кастило. — Затова много ще внимавам. Дай ми паролата.
Кочиан му я каза, след това добави:
— Дори в кошмарите си не съм си представял, че ще стана лакей на ЦРУ.
Чарли написа паролата, разшифрова информацията на хард диска и я прехвърли в своя компютър.
След като се увери, че всичко е наред, обясни:
— Аз не работя за ЦРУ, Ерик.
— Ти така разправяш. Но дори да работеше, пак нямаше да ми кажеш, нали?
— Сигурно си прав — отвърна Чарли.
Кочиан предпочете да смени темата.
— Много мразя да съсипвам книги — призна той. — Само че съм гледал всички шпионски филми по телевизията и ми се стори добра идея да скрия хард диска в книга. Освен това, „От първо лице“ е пълен боклук. — Той замълча и добави: — Пълно е с какви ли не глупости, също като статиите, които непрекъснато пращаш от Вашингтон.
„Той нарочно ли се опитва да ме вкисне? Или може би фактът, че редовно перифразирам статии от «Америкън Кънсърватив», е в пълно противоречие с журналистическите му принципи?“
— Значи мислиш, че господин Путин не е казал цялата истина на репортерите, така ли?
— Ти чел ли си книгата?
Кастило кимна.
— На руски или в превод?
— На руски.
— Тогава ще си спомниш, че каза на един от журналистите, че едва излязъл от университета, е постъпил в КГБ и е научил занаята си, като е слагал край на „дисидентски дейности“ в Ленинград. Това го вярвам. Освен това вярвам, че баща му е бил готвач: първо на царете — готвел е на Распутин — след това на болшевиките, най-вече на самия Ленин, а след това в една от дачите на Сталин близо до Москва.
Нали така казва пред журналистите? Освен това разправя, че баща му е бил в Червената армия, но така и не уточнява кога точно татенцето е бил в униформа.
Кастило кимна.
Измести поглед към лаптопа и видя, че трансферът на файловете почти е приключил.
Вдигна ръка, за да даде знак на Кочиан, че му трябва минутка, и изписа командата за разкодиране.
Кочиан изчака Кастило да вдигне поглед и продължи:
— Мислиш ли, че бащата на Путин е варил цвекло за Червената армия в някое поле, осеяно с трупове? По-скоро бащата на Путин — човек, на когото режимът е вярвал толкова много, че го е допуснал да готви на Сталин — е бил специално назначен, за да следи да не би някой да се отклони от праведния път.
— Правилно.
— Каквото и да е правил татенцето, той успешно се е превърнал във важен апаратчик. Толкова важен, че е вкарал сина си в правния факултет на Ленинградския държавен университет, а след това му е осигурил работа в КГБ, където много бързо са му възложили да се справи с местните дисиденти. След това казва на друг, така наречен, журналист, че го чакало назначение за Източна Германия, където щял да заеме дребен чиновнически пост.
— Това може и да не е точно така.
— Ти да не би да си въобразяваш, че след като се е научил как да се разправя с руските дисиденти, от КГБ не са го изпратили в Източна Германия, за да върши същото?
— По този начин иска да затвори устата на всички — вметна Кастило. — Направил го е в интерес на приятелството между руския президент и обединена Германия.
— Замисли се, Карл. След като е бил „дребен чиновник“ от редиците на КГБ и Източна Германия, той се е върнал в Ленинградския държавен университет, ако може да се вярва на думите му пред репортерите, където е работил в Международния отдел на университета и е докладвал на заместник-ректора. Да не би да си въобразяваш, че е получил работата си, защото е бил добър студент? Или може би защото — след като е работил чак в Източна Германия — е бил експерт по международните въпроси? Може би защото от КГБ са искали човек с опит в разправата с дисидентите да се оправи с онези, които надигали глави в университета.