18:35, 7 Август 2005
Макс бе застанал до Кастило, когато той отвори вратата към стълбите, и в мига, в който спуснаха стълбата, той изблъска Кастило настрани и се втурна надолу, стряскайки сенегалските власти, които бяха дошли да посрещнат „Гълфстрийма“.
Макс направи бърза обиколка, след това се насочи към предния колесник, вдигна крак и изпразни пикочния си мехур без всякакво угризение. Представлението бе впечатляващо и като обем и като време.
След това се огледа отново, намери място, където самолетът хвърляше сянка под лъчите на залязващото слънце, и свърши и останалата част от естествените си нужди, което също се оказа впечатляващо изпълнение. След това се върна при вратата и се огледа сякаш за да каже: „Аз свърших? Какво чакате?“
Ерик Кочиан слезе по стълбите царствено бавно и много предпазливо. Беше нахлупил широкопола шапка над белия ленен костюм. Сакото бе наметнато небрежно върху раменете, а ръката му бе все още стегната в превръзка. В здравата ръка държеше бастуна така, сякаш за да се перчи и привлича погледите.
Огледа чиновниците, кимна и заяви на унгарски:
— Господи, колко е горещо тук! Колко време се налага да стоим под слънцето на тази никому неизвестна развиваща се африканска страна?
Кастило си помисли: „За тукашните вече няма съмнение кой е собственикът на самолета“.
— Намираме се в Дакар, Сенегал — отвърна на унгарски Кастило. — Надявам се, този автобус ще ни откара до транзитната зала.
Посочи един ван „Пежо“.
— А дали има климатик, или прекалявам с надеждите? — попита Кочиан и закрачи към автобуса.
Шандор Тор слезе по стълбите и пое след Кочиан. Макс заситни след тях.
Джейк Торине слезе по стълбите с необходимите документи, а накрая се показа и Фернандо Лопес.
— Никак не ми е приятно да ти го кажа, гринго — заяде се той, — но приземяването ти беше смрадлива работа.
— Смрадлива работа ли каза? За първо кацане беше направо върхът.
— Двамата с теб ще летим над голямата локва, Фернандо — намеси се Торине. — В небето няма нищо по-опасно от пилот, който си въобразява, че знае как да лети.
ОСЕМ
Международно летище „Караско“
Монтевидео, Република Уругвай
20:30, 7 Август 2005
Специален агент Дейвид У. Юнг-младши бе в необичайно добро — почти еуфорично настроение, докато хеликоптерът на Федералната полиция, в който бе заедно с „културния аташе“ Робърт Хауъл, „заместник-аташето по правните въпроси“ Хулио Артигас и главен инспектор Хосе Ордьонес, се готвеше да кацне във военната част на летището.
Това бе необясним обрат в сравнение с чувствата, които го бяха завладели в осем сутринта, когато се качи на стария очукан „Хюи“ за полета до имение „Шангри-Ла“ в провинция Такуарембо.
След това започнаха притесненията. Тъкмо бе успял да се убеди, че цялата тази работа ще рикошира в него и един господ знае какво ще се случи с мисията или лично с него. Не бе единственият, който се притесняваше, че всичко ще се прецака. И Хауъл, и Артигас го наблюдаваха внимателно, също като Ордьонес.
Нищо не се прецака. Не успя да направи нещо тъпо, въпреки че по време на полета до имението се остави на потискащата мисъл, че макар да бе провел повече от достатъчно разпити, за пръв път му се случваше — и така щеше да е през целия ден — да бъде под лупата на човек, не по-малко опитен и обигран в разпитите от самия него.
Тъй като му се налагаше да лъже най-нагло — а в това отношение нямаше почти никакъв опит — бе много вероятно вече да се е изпуснал и да е изтърсил нещо, което не трябва. Ако въпреки всичко не бе сгафил, до края на деня оставаше още време.
Засега успешно удържаше фронта.
Пред имението бяха паркирани три полицейски автомобила — две коли и един малък ван. Когато хеликоптерът приближи, шестима полицаи се показаха на верандата, за да наблюдават кацането.
Появи се още един мъж, як уругваец на средна възраст, в сако, вратовръзка и работни панталони, натъпкани в червени гумени ботуши. Сети се, че това е Рикардо Монтес, управителят на имението.
В началото на нападението Монтес беше завързан, сложена му бе превръзка на очите и един от „Зелените барети“ на Кастило му даде „успокоително“, въпреки това съществуваше рискът по някакъв начин да познае Юнг или поне да го заподозре, което Ордьонес, както трябваше да се очаква, щеше да забележи на мига.
Нищо подобно не се случи. Когато Ордьонес ги представи на Монтес и полицаите като „представители на американското посолство“, които са дошли, за да огледат местопрестъплението и да се заемат с имота на покойния господин Лоримър, в очите на управителя не блесна подозрение.