На кръстовището, където трябваше да завие надясно, светофарът бе червен.
За пръв път погледна таблото. Светеше червена предупредителна светлина. Резервоарът беше празен.
— Мама му стара! Пак прецака нещата, инспектор Клузо!
Почти веднага вляво забеляза бензиностанция „Шел“.
Отсреща идваше дълга колона автомобили и никой не го пусна да завие. Когато най-сетне стана зелено, той се сети, че не е трябвало да чака да му дадат предимство. Зад него се разнесе истинска симфония от клаксони.
Зави надясно, после наляво и попадна на бензиностанция „Есо“.
Отби.
— Слава богу!
Веднага дотичаха двама служители.
— Догоре — нареди Кастило.
Извади портфейла си за кредитна карта.
Изпусна я.
Тя се плъзна под автомобила и заедно със служителите се наведоха, за да я извадят.
Изправи се.
Висок тъмнокос мъж към края на трийсетте, в изискани дрехи, крачеше целеустремено към тоалетните.
„Мили боже, халюцинирам ли? Този страшно прилича на Певснер!“
Огледа колонките. Край съседната бе спрял черен „Мерцедес Бенц S600“. Як мъжага говореше с един от служителите. Друг як мъжага се облегна на предницата, без да откъсва очи от вратата на мъжката тоалетна.
Кастило се отправи към тоалетната, отвори вратата и застана до писоара, пред който бе застанал мъжът. Той дори не погледна Кастило.
— Много ги обичам тези писоари по бензиностанциите — заяви Чарли на руски. — Никога не се знае с кого ще се сблъскаш.
Александър Певснер се обърна рязко към него.
Чарли усети как косата на врата му настръхва.
Очите му бяха като ледени късчета.
След това Певснер се усмихна.
Вратата на тоалетната се отвори и якият, който се бе облегнал на мерцедеса, влезе. Бе пъхнал ръка под сакото.
— Алекс, ако извади пистолет ще се наложи да го убия — заяви Кастило.
— Всичко е наред, Янош. — Певснер заговори на бодигарда на унгарски: — Двамата с господина сме стари приятели.
— След това премина на английски: — Много се радвам да те видя, Чарли. Каква изненада. Защо си мислех, че си в Щатите?
— Наложи ми се да попътувам.
— Какво те води в този писоар, на тази бензиностанция?
— Като изключим, че ми се пикае ли?
— Именно — разсмя се Певснер.
— Носех ти подарък. Идвах към вас.
— Какво са казали хората? „Светът е малък“. Или може би: „Ако искаме да ни вярват, трябва да направим истината невероятна“?
— Някои хора казват и двете — отвърна Кастило.
Певснер се отдръпна от писоара и тръгна към мивките.
Кастило чу шума от течаща вода, след това бръмченето на сешоара за ръце.
— Мразя тези неща — заяви Певснер.
Кастило приключи и се обърна. Якият унгарец бе излязъл. Кастило изми ръце, пъхна ги под сешоара и отвърна:
— И аз.
След това подаде ръка на Певснер, той я пое и прегърна Кастило през раменете.
Когато го пусна, стисна ръцете му и го погледна в очите.
— Чарли, криеш толкова много изненади.
— Май трябваше да ти позвъня и да те предупредя, че ще дойда.
— Нямаше да е зле. Може би искаш да повярвам, че просто влезе и случайно се натъкна на мен.
— Не, знаех, че си тук — отвърна Кастило. — Точно бях казал на момчето да ми напълни резервоара — карах на изпарения, когато отбих — и те видях, че се отправяш към мъжката тоалетна.
Певснер се усмихна, ала не каза нищо.
— Ако не ми вярваш, Алекс, погледни колонката.
— Напротив, Чарли, вярвам ти. Защо да ме лъжеш?
— Благодаря ти. Не бих те излъгал, освен ако не се налагаше.
Певснер се усмихна.
— Добре, да вървим вкъщи и да видим какво наричат виенчаните kleines Frtihsttick.
— Благодаря ти.
Певснер отвори вратата на тоалетната. Когато излязоха, тръгнаха към колонката, пред която бе спряно „Черокито“, и погледнаха сумата.
— Май наистина ти е свършил бензинът.
— Много си подозрителен, Алекс.
— Такава ми е работата, налага се — отвърна Певснер. — Остави Янош да кара „Черокито“. Нали нямаш нищо против? Така ще минем по-лесно покрай охраната в „Буена Виста“.
— Ключовете са на таблото — отвърна Кастило. — Чакай само да платя сметката.
— Янош — нареди Певснер на унгарски. — Уреди сметката на приятеля ми, след това се прибери с неговия автомобил.