По средата на поляната, на която бе хеликоптерът, Певснер заговори:
— Кога искаш да обсъдим проблема, заради който си дошъл? Преди да ми покажеш как мръсникът ме е прецакал с авиониката или после?
— После — реши Чарли след секунда размисъл и добави: — Алекс, не съм казал, че те е прецакал. Просто казах, че не е най-добрата. Има разлика.
— Няма. Казах му ясно, че искам най-доброто, а се оказва, че не съм получил това, което съм искал. Това си е чиста проба прецакване.
— Щеше да е прецакване, ако ти беше взел пари за по-добра авионика от тази, която искаш. Ако ти е взел колкото трябва, всичко е наред.
Певснер се отказа да спори, но лицето му показа, че не приема аргумента на Чарли.
„Господи, сега обмисля как да пречука продавача“.
— Алекс, продавач на хеликоптери с бенка по средата на челото ще накара някои хора да започнат да задават въпроси. А ти не искаш да стигнат до теб, нали?
Певснер кимна мрачно и Кастило малко се успокои. „Дано да съм успял да му набия малко ум в главата“.
— Това е, Алекс — завърши Кастило, след като показа на Певснер къде трябва да се инсталира новата авионика. — Самата инсталация не е нито трудна, нито сложна. Новата авионика ще пасне точно на мястото, откъдето извадят старата. Просто гледай… накарай пилота си да наблюдава внимателно калибровката.
— Задължително — кимна Певснер. — Много ти благодаря, Чарли.
— Както вече ти казах, това е в знак на благодарност за услугата, която ми направи.
— И по всяка вероятност очакваш нова услуга.
— Няма да е точно сега.
— Хората са казали, че на харизан кон зъбите не се броят, но я ми кажи колко струва това удоволствие.
— Какво значение има?
— Има значение кой е платил — отвърна Певснер.
— Ако питаш дали някой не е набутал някое проследяващо устройство — или някоя друга хитра джаджа — отговорът е не. Ако човекът, който се занимава с авиониката, е добър, той ще провери дали няма нещо нередно.
— Кой е платил?
— Да кажем, че добрият ти приятел Чарли наскоро получи една хубава кръгла сума и искаше да сподели с някого радостта си.
— И аз чух подобно нещо.
— Моля?
— Чух, че си получил една хубава кръгла сума. Почти шестнайсет милиона долара.
— Ослушвал си се значи? — попита Кастило, след това продължи, без да даде възможност на Певснер да отговори: — Значи преминахме на втория етап от приятния разговор?
— Така ли, Чарли?
— Да си поговорим за Будапеща — предложи Кастило. — Ти си унгарец, нали? Или поне имаш унгарски паспорт.
Певснер не отговори.
— Като човек, който познава Будапеща и непрекъснато се ослушва, за да хване всички клюки, значи знаеш кой е Крик Кочиан.
— Чувал съм това име.
— Прекрасен възрастен джентълмен — уточни Кастило. Важното е, че ми е почти роднина.
— Какво ще рече „почти роднина“?
— Приятел е на дядо ми и на майка ми.
— А, да, все забравям, че си Госингер — подхвърли Певснер.
— Та въпросният чичо Ерик ме е люлял на ръце, когато съм бил още малък. — Чарли замълча за няколко секунди. — Сигурен съм, че ще разбереш колко се разтревожих, когато разбрах, че някакви неприятни хора са се опитали да го отвлекат на „Моста на свободата“, а след като не успели, решили да го убият.
— Чарли, понякога хората, които си врат носовете там, където не трябва…
— И съм сигурен, че ти е ясно колко се разтревожих онзи ден, когато същите хора — признавам, че по всяка вероятност са се опитвали да спипат чичо Ерик — нахлуха в стаята ми в „Гелерт“ и насочиха „Мадсъни“ към мен. Толкова се разтревожих, че напълно изгубих самообладание.
— Направо не мога да повярвам — отвърна Певснер.
— Дори не се замислих — продължи Чарли. — Направо ги очистих. Което означава, че нямаше как да ги разпитам, за да разбера кой ги праща.
— Значи не знаеш кой ги е изпратил?
— Не знам. Но подозирам, че хората, които са причината да изгубя самообладание, са или от Щази, или от Унгарска държавна сигурност.
— Отдавна вече няма Щази. Няма и старата Унгарска държавна сигурност.
— Американските морски пехотинци казват: „Станеш ли пехотинец, си пехотинец завинаги“. Кой друг използва гарота, за да елиминира врага?
— Нямам никаква представа кой използва гарота — отвърна Певснер. — И изобщо не ми е ясно защо ми разправяш всичко това.
— Веднага ще ти обясня, Алекс. Напълно прав си. Чичо Ерик има противния навик да си пъха носа там, където според другите не трябва. Като например по места, където някои хора имат още по-противния навик да тъпчат смрадливия си боклук. Та аз имам една теория, според която хората, които са се опитали да отвлекат чичо ми Ерик, са искали да разберат колко имена е изровил от боклука. Не мислиш ли, че съм прав?