— Затова заминах за Будапеща и Кочиан, макар и с неудоволствие, ми даде информацията, с която разполагаше, но преди това ме накара да му обещая, че няма да я предам нито на ЦРУ, нито на ФБР. Кочиан също бе убеден, че Лоримър е елиминиран.
— Когато се върнах — в Монтевидео — проверих каква информация е събрал Юнг. Той беше направил досие за Жан-Пол Бертран, ливанец, търговец на антики. Оказа се, че това всъщност е Лоримър, жив и здрав, покрил се в имението си. Затова организирах акцията за отвличането на Лоримър/Бертран, за да го репатрираме.
— Вече знаете какво се случи в имението. Нападнаха ни. Лоримър и един от хората ми бяха застреляни, а полковник Мунц бе ранен.
— Нападението не е ли било капан? — попита Силвио.
— Мислих и за това. Възможно е, но ми се струва, че е по-скоро съвпадение. Хората, от които бягаше Лоримър — а те са много добри — са го открили и са пристигнали в имението след нас.
— Сигурен ли си, че никой не им е подшушнал за операцията? Откъде взе хеликоптера?
— От Певснер.
— Певснер тук ли е? — учуди се Силвио. — В Аржентина?
— Ако не отговоря на този въпрос, можете да се закълнете с чиста съвест, че не знаете къде е, защото съм отказал да ви съобщя.
Силвио кимна.
— Смятай, че не съм задал този въпрос.
— Наложи се да го заплаша, че президентът ще сметне уговорката им за невалидна, ако не получа хеликоптера. А той държи на споразумението. ЦРУ много биха искали или те — или разузнавателна агенция на друга страна — да го пипнат и да го тикнат в затвора до края на живота му.
— Защо? — попита посланикът.
— ЦРУ са го използвали в разни операции, купували са оръжие от него. Никак не им се иска тези факти да излязат наяве. Не, Алекс Певснер не ни е предал. Няма интерес от тази работа, а той много държи на интересите си.
Кастило понечи да каже нещо, спря и извади табакера с пури. Предложи на Силвио, той кимна, взе си и двамата запалиха. Бе очевидно, че и двамата мислят.
— Взехме всичко от сейфа на Лоримър — продължи най-сетне Кастило. — Имаше и облигации за почти шестнайсет милиона долара, пръснати в три уругвайски банки.
— Може ли да вметна нещо? — прекъсна го Силвио.
— Разбира се.
— Посланик Макгрори знае за парите. Теорията му е, че Лоримър е бил наркотрафикант. Значи парите са у вас?
Кастило кимна.
Дръпна от пурата, след това продължи:
— Ще отрека, че съм ви казал и това: посланик Монтвейл предложи, а президентът се съгласи, че Звеното за организационен анализ трябва да вземе парите и да ги използва за целите си. По-голямата част от сумата е в банка на Каймановите острови. Нарекох сумата „Благотворителен фонд «Лоримър»“.
Силвио се усмихна и поклати глава.
— Затова изпратих Юнг тук, да покрие всички следи — обясни Чарли.
— Разбра ли, че го простреляха?
Кастило кимна.
— Първо, летях до Париж, за да огледам апартамента на Лоримър — продължи той. — Бяха го претърсили и Второ бюро, и хора от ООН, и нашият човек от ЦРУ. Не открих нищо. След това заминах за Фулда, за да изясня нещата с Ото Гьорнер. Разказах му с какво се занимавам — и по чия заповед — и че искам да бъда освободен от обещанието да не показвам събраната информация на ЦРУ. След това заминах за Будапеща, за да накарам Ерик Кочиан да ме освободи от обещанието.
— Той нямаше нищо против, първо, защото неизвестни лица се бяха опитали да го упоят на моста „Франц Йосиф“ и тъй като не успели, го простреляли два пъти…
— Господи!
— В един след полунощ на следващия ден… — Кастило се замисли за миг, след това възкликна: — Господи, та това беше вчера!
— Вчера сутринта си бил в Будапеща? — попита учуден посланикът, неспособен да повярва.
Чарли кимна.
— В един вчера, непознати — този път бяха двама — се опитаха да убият Кочиан и да подпалят апартамента му, за да не остане и следа от информацията, която е събрал.
— Казваш „опитаха се“ — уточни Силвио.
— Ерик бе все още в болницата — обясни Кастило. — Аз спях в стаята за гости. Кучето на Ерик ме събуди. Вместо на Кочиан, попаднаха на мен и на .22 калибър със заглушител, който предвидливо бях взел от запасите на ЦРУ в посолството. Нито един от нападателите нямаше документи, но гаротата, която бяха използвали за човек от охраната на Кочиан, бе същата като гаротата, с която убиха сержант Кранц в имението. Затова реших, че си имаме работа със същите хора.