— А къде ще Настаним семейството на Мунц в Щатите? — попита Сантини. — Във Вашингтон ли?
„Господи, дори не се бях сетил за това!“, помисли си Кастило.
— Не и отначало. Първо ни трябва нещо на забутано място.
— Карлос — обади се Солес. — Ранчото.
— Първата ми мисъл беше да ги отведем в плантацията, защото там и без това има хора, които охраняват семейството на Мастърсън, но очевидно не е много разумно.
— Когато доня Алисия ми изпрати имейл, за да ми съобщи за повишението ти, тя каза, че тъкмо се връщала от ранчото и било толкова горещо, че нямала намерение да се върне до ноември.
Кастило се разсмя.
— През август е доста горещо. Добре, аз ще звънна на Abuela да ѝ кажа да не припарва там до второ нареждане. Тони, можем ли да изпратим хора от Тайните служби, докато уредя нещо по-подходящо за семейството на Алфредо?
— Ти можеш, Чарли — отвърна Сантини и посочи към кабинета, където бе телефонът с обезопасена връзка.
Артигас си помисли: „Ранчото? Доня Алисия? Abuela? За бога, на испански Abuela означава баба. Тези хора за всичко ли имат кодово название? Аз как да разбера за какво става въпрос?“
— Добре — съгласи се Кастило. — Веднага ще се заема. Ще се обадя на доня Алисия и Милър още сега. В това време си разменете номерата на мобилните. Когато се наложи да ги използвате, не забравяйте кодовите названия. Не сме измислили кодово название на семейство Мунц. Какво ще кажете за „Майка“?
— Поне се помни лесно — отвърна сухо Сантини. — Дай ми мобилния си, Чарли, за да запиша номерата на останалите.
Кастило му подаде апарата и погледна посланик Силвио, за да получи разрешение да използва обезопасената линия.
Силвио го разбра веднага и кимна.
— Разбира се.
— Оказа се много по-лесно, отколкото си мислех — заяви Чарли, когато се върна при останалите.
Погледна Сантини.
— Джоел беше там. Каза, че нямало проблем, и ми даде номер, на който да позвъня, когато разберем в колко ще пристигнат в ранчото. Хората ще са там. Предаде много поздрави.
Сантини кимна.
Кастило се обърна към Солес.
— Доня Алисия ти изпраща целувки. Накара ме да обещая да си почина, докато трае „събитието“ в ранчото.
Солес кимна.
Кастило се обърна към Мунц.
— Ранчото е в Тексас, Алфредо. Собственост на семейството ми е от много отдавна. Огромно е, дори по стандартите на Аржентина. Тук важното е колко глави добитък отглеждате на хектар. А там е важно колко хектара притежаваш, за да изхраниш добитъка. Къщата е приятна; семейството ти ще се чувства добре. Най-важното е, че е напълно безопасно. Има писта, която не се вижда от пътя. Никой няма да разбере кой се е настанил там. А ти чу какво казах на Джоел за Тайните служби.
Мунц кимна.
— Благодаря ти, Карл.
— Това ли е всичко? Готови ли сме? Нали не сме забравили нещо?
— Абсолютно нищо — отвърна Сантини. — Да тръгваме.
ПЕТ
„Юнисентър“
Магистрала „Панамерикана“
Буенос Айрес, Аржентина
18:30, 8 Август 2005
Дейвид У. Юнг — младши бе силно смутен от чувствата, които се бореха в него, докато пиеше горещ шоколад с Хулио Артигас на малка масичка в едно от заведенията за бързо хранене на последния етаж в огромния търговски център.
Беше тъжен и ядосан, чувства, които са недопустими за агент от ФБР, особено за член на ЗОО, който искаше да запази тази работа, което означаваше, че трябва да докаже, че умее да запазва хладнокръвие и да проявява професионализъм, когато е подложен на стрес, а не да показва гняв или тъга.
Току-що бе видял как полковник Алфредо Мунц се изправя небрежно от съседната кръгла маса, където се бяха настанили жена с две тийнейджърки, и се отправя към мъжката тоалетна.
Само че Мунц нямаше намерение нито да ползва тоалетната, нито да си мие ръцете.
Трябваше да предаде на Солес паспортите на цялото семейство. Това означаваше, че Мунц току-що се е сбогувал със семейството си за Господ знае колко време и ги поверяваше на хора — включително на един китаец — които те не бяха виждали никога през живота си.
По лицата на момичетата се бе изписала уплаха. И двете бяха млади и красиви, каза си Юнг. Едната бе на около шестнайсет, а другата малко по-голяма — на прага на женствеността.
„Изобщо не бива да са въвлечени в подобно нещо. Дяволите да ги вземат проклетите мръсници!“
По-малката погледна към тяхната маса. Юнг срещна погледа ѝ и се усмихна, с надеждата да ѝ подскаже, че всичко ще бъде наред.