— Мислех да дам на Артигас моята кола — отвърна Сантини. — Така ще се чувства по-спокоен. Освен това е кола на посолството, има радио, сиди и няма да има проблем…
— Става.
— Да поръчаш нещо друго?
— Вземи такси до „Рио Алба“ и ни донеси вечерята — нареди Кастило. — Пол сега ще поръча.
— Това май е една от гениалните ти идеи, Чарли.
— Според Наполеон стомахът тласка армията напред. Учудвам се, че не го знаеш.
Сантини се разсмя.
— Кажи на Пол да ми поръча голямо bife chorizo — помоли Сантини и затвори.
Сиено се свърза с „Рио Алба“ и даде поръчката.
— Сега ни остава единствено да чакаме, нали? — попита Торине, след като Сиено затвори.
— За да не заспите, докато чакаме — реши Кастило, — предлагам да поговорим за атомните бомби, дето се побират в куфарче.
Торине го погледна озадачен.
— Защо ми се струва, че говориш сериозно?
— Защото наистина говоря сериозно — потвърди Кастило.
— Каква е тази работа?
— Джак Бритън чул от ченге под прикритие, че същите хора, които били отговорни за кражбата на „727“, купили ферма извън Филаделфия. На територията ѝ имало железодобивна мина. Там складирали храна, за да имат запаси, когато дойдело времето някой да взриви атомна бомба в куфарче във Филаделфия.
— Източникът на Бритън сигурен ли е? — попита намръщен Торине. — Това ми се струва доста шантаво, Чарли.
— Знам, но не можем да го пренебрегнем.
— Бритън вярва ли? — попита Фернандо.
— Според Бритън не бива да подминаваме този въпрос — отвърна Кастило. — В момента той е там и души заедно с хора от Тайните служби и разни ченгета, които познава. От ранчото ще отида там, след това ще тръгна за Вашингтон. Да поговорим за атомните бомби. Вас ви учат на тези неща, нали, Джейк?
— На млади години пилотирах „В–29“ — започна да разказва Торине. — Вече не помня точно колко курса по ядрена физика съм изкарал, но съм сигурен, че нито една ядрена бомба не може да се побере в куфарче.
— В куфарче — не, но в куфар — обади се спокойно Сиено — като нищо. В Агенцията има хора, които разправят, че агент на име Сунев…
— Кой? — прекъсна го Кастило.
— Сунев — повтори Сиено. — Руски дезертьор. Забравих му първото име, може и никога да не съм го знаел.
— Да не би да става въпрос за полковник Пьотр Сунев от КГБ? — намеси се учтиво Кочиан.
— Същият — потвърди Сиено.
— Чувал ли си за този тип, Ерик? — попита Кастило.
— Попадах на името му няколко пъти. Той е приятел на твоя добър приятел господин Певснер.
— Искам да ми разкажеш, Ерик, но нека първо разбера какво разправят в Агенцията.
— Сунев е давал показания пред комитет, сформиран от Конгреса — гледал съм записите поне десет пъти; беше с черна торба на главата, за да не може никой да го познае. Това беше преди пет, може би преди шест години. Той каза, че през Студената война получил назначение — бил шпионин в съветската мисия в ООН — да открие места в страната, където могат да се спуснат оръжия, включително САБД и необходимата комуникационна екипировка, с която да бъдат задействани. От отговорите му не стана ясно дали са спуснати или не.
— Агенцията повярва ли му? — попита Торине.
— Какво е САБД? — прекъсна ги Фернандо.
— Куфарче с ядрено устройство — уточни Сиено. — Руснаците ги наричат специални атомни боеприпаси за диверсии.
— Добре, да се върнем на основното — предложи Кастило. — Как изглежда САБД?
— „Ри–239“ прилича на куфарче — обясни Сиено. — Малко куфарче, но по-голямо от онези, които хората използват всеки ден. — Показа с ръце и продължи: — Има още едно — забравих номенклатурата — то е разделено на две части, всяко е колкото чекмедже. Може да произведе взрив от десет до двайсет килотона. Малката е с мощ три до пет килотона.
— Значи агенцията вярва, че той е скрил оръжието в Щатите, така ли? — попита Торине.
— Не е казал, че ги е скрил, полковник — поправи го Сиено. — Хлъзгав е като риба. Каза само, че му е било поръчано да намери подходящи места, където да бъдат спуснати. Някои хора в Агенцията му вярват.
— А някой вярва ли, че бомбите са скрити в Щатите? — попита Кастило.
— Има и такива — потвърди Сиено.
— Той къде е сега? — попита Кастило. — Много ми се иска да си поговоря с него.
— Най-вероятно в Москва — отвърна Сиено. — Агенцията му направи нова самоличност — той стана латвиец, преподаваше източноевропейска история в „Гринел“, докато един хубав пролетен ден през 2000 година изчезна заедно със семейството си.
— Изчезнал ли? — възкликна Кастило. — Не е ли бил под наблюдение?