Юнг свърши тъкмо навреме и бе застанал на първото стъпало, когато семейство Мунц заслиза.
Той ги поведе към колата и се бе настанил на предната седалка, когато се появи Артигас.
Фериботът се канеше да акостира.
Минута-две по-късно колите бяха готови да потеглят. Необходимата гранична проверка бе извършена в Буенос Айрес. На едно гише на терминала там, аржентинците прекарваха паспортите и личните карти през компютърен радар, след това ги подаваха на уругвайските си колеги, седнали на съседното гише. Паспортите и личните карти се проверяваха от уругвайски компютърен четец, след това ги връщаха на пътниците, които, макар да бяха все още на територията на Буенос Айрес, се водеха в границите на Република Уругвай.
Въпреки това уругвайски митничари чакаха колите на излизане от ферибота.
Артигас свали прозореца и протегна дипломатическа карта, много подобна на шофьорска книжка.
Митничарят я погледна, надникна в колата и каза:
— Добре дошли в Уругвай, сеньор Артигас.
— Благодаря — отвърна Артигас.
— Diplomaticos Norteamericanos — обърна се митничарят към колегите си. Те отдадоха чест, докато беемвето минаваше.
— Добре дошли в Уругвай, senora и senoritas — обърна се към пътничките Юнг.
— Gracias — благодари развълнуваната сеньора Мунц.
В края на пристанището Артигас зави надясно и се отправи към Караско.
Юнг извади мобилния и набра номера на Кастило.
След първото позвъняване агентът чу:
— Hola?
— Пилигримите пристигнаха — заяви той.
— Какво? — попита непознат глас на английски.
— Кой е? — повиши глас Юнг.
— Юнг, ти ли си? — попита гласът.
— Да.
— Торине е. Какво става?
— Къде е шефът?
— Смачка се окончателно. Заспа веднага след вечеря. Всичко наред ли е, или да го будя?
— Никакъв проблем. В момента пътуваме към летището, за да се прехвърлим в колата на Артигас, след това потегляме за „Белмонт Хаус“. В гнездото ще дежурим на смени.
— Как е батерията на мобилния ти?
— Ще го заредя… — след това се поправи. — Зареден е.
— Ще се чуем — заяви Торине и затвори.
Артигас спря беемвето на паркинга на летището и слезе. Юнг отвори вратата, обиколи автомобила и седна зад волана.
Артигас се настани зад волана на крайслер „РТ Круизър“ и две минути по-късно потегли. Изчака Юнг да излезе на заден, след това го последва на дискретно разстояние по пътя към Караско.
ПЕТ
Хотел „Белмонт Хаус“
„Авенида Ри В Ера“ 7512
Караско, Монтевидео, Уругвай
02:25, 9 Август 2005
Апартаментът на Юнг на „Авенида Бернардо Баран“ в Караско бе на две пресечки от малък петзвезден луксозен хотел.
Когато минаваха покрай него, Юнг си спомни гърмежите на пушката помпа на ченгето и дупките, които бяха останали по „Блейзъра“.
„Какво ли ще стане с «Блейзъра», когато се върна в Щатите с ковчега на Лоримър? Тук няма да се върна, поне няма да е за постоянно. Следователно трябва да се отърва от колата. Как, по дяволите, да я продам с десет дупки? Как ще успея да я оправя, ако не съм в страната? Господи, ама какво ми става? Би трябвало да мисля за семейство Мунц, а не да се тръшкам за проклетия «Блейзър»!“
Юнг зави по алеята пред хотела „Белмонт Хаус“, а Артигас паркира до тротоара и изключи фаровете.
Портиер и носач се появиха незнайно откъде и застанаха до беемвето. Сеньора Мунц и дъщерите ѝ, доста сънени, слязоха и се отправиха към входа.
Юнг се обърна, за да види къде е Артигас.
„Ако ченгетата го видят, ще започнат да любопитстват, но заради дипломатическите номера не могат да го попитат какво прави.
Сигурно ще решат, че чака някой приятел, който е в хотела и се кани да си тръгва след среща с любовницата“.
Юнг влезе в хотела тъкмо когато сеньора Мунц се регистрираше. Рецепционистът очевидно я познаваше.
„Още по-добре. Така никой няма да пита защо пристига посред нощ“.
— Ако това е всичко, дами, ви оставям. Ще се видим утре сутринта. Знаете как да се свържете с мен.
— Много ви благодаря — отвърна сеньора Мунц. — Много сте мил.
Юнг се усмихна на момичетата и излезе от хотела. Качи се в беемвето и подкара към апартамента си.
„Дистанционното не е в мен и не мога да отворя проклетата врата на гаража. Налага се да оставя колата на улицата“.