— Мили боже! — възкликна Юнг. — Ти сигурен ли си?
Инспекторът кимна бавно.
— При нас съществува практика да снемаме пръстовите отпечатъци на такива хора, когато посещават страната ни. Имаме и твоите, например. Проверих отпечатъците. Майор Винченцо от Кубинското разузнаване, идвал тук като шеф на охраната на Кастро, е един от убитите нинджи в имението „Шангри-Ла“ с куршум на Специалните части.
— Значи са били кубинци?
— Останалите ги нямаше в базата данни, но за Винченцо нямаше съмнение. — Ордьонес се изправи. — Ако не възразяваш, приятелю Дейвид, ще си сипя още една чашка „Феймъс Граус“, докато ти прецениш каква помощ можеш да ми окажеш.
— Какво, по дяволите, са търсили кубинците в имението? — чудеше се Юнг.
Инспекторът се разсмя.
— Прости ми, но реакцията ти е толкова прозрачна, колкото и на посланик Макгрори. Не успя да прикриеш учудването си, нали сеньор Непроницаем?
— Точно така — призна Юнг.
— Мога ли да започна да ти задавам въпроси?
— Ще ти кажа каквото мога — съгласи се агентът.
Помисли си: „Как ми се иска да съм Кастило. Този тук е много по-напред с материала от мен“.
— Да започнем с най-важното за мен — заговори инспекторът от бара. — Защо охранявате семейството на Мунц? И от кого?
— Мунц се безпокои за сигурността им.
— А вас какво ви засяга?
— Длъжници сме му.
— Защо?
— Не мога да отговоря.
— Прости ми, но прав ли съм да подозирам, че тази работа има нещо общо с раната му? — попита Ордьонес. — Възникват още въпроси, включително и първият — от кого?
— Не знаем. Вероятно хората, които са убили Мастърсън.
— Това би трябвало да са същите хора, които са изпратили нинджите в имението, не мислиш ли?
— Звучи логично, но истината е, че не знаем.
— Пазите го и от руския мафиот Певснер, нали?
— Възможно е, много възможно и от него.
— Ще бъда напълно честен с теб, Дейвид. Изпитвам огромно облекчение, че Мунц ви вярва толкова, че да ви повери закрилата на семейството си. Това означава, че се класирате сред добрите.
— Мисля, че наистина сме от добрите — отвърна агентът.
— Как възнамерявате да защитите сеньора Мунц и момичетата? Мога ли да помогна с нещо?
— Заминават за Щатите — призна Юнг. — Утре.
— И Алфредо ли ще пътува с тях?
— Не. Отказа.
— Ако не вярвах, че сте от добрите, щях да заподозра, че семейството му са заложници, за да осигурят доброто му поведение.
— Това са пълни глупости — сопна се възмутен Юнг. — Той остава, за да ни помогне да разберем кои са мръсниците.
— Първо, ще се погрижа семейство Мунц да са в безопасност, докато се качат на самолета с теб и ковчега на Лоримър.
„Мама му стара! Трябва да му кажа!“
— Те не заминават с мен — отвърна Юнг. — Частен самолет ще ги вземе утре по някое време.
— „Лиърджет“ ли?
„Той и сам ще разбере“.
— Не. „Гълфстрийм“.
— Мислех, че сеньор — дали не трябва да кажа майор? — Кастило има „Лиърджет“.
— Подполковник Кастило има няколко самолета.
— А ти работиш за подполковник Кастило, нали, Дейвид?
„Защо да отричам? То е повече от очевидно“.
— Вече да.
— Ами братовчедът Хулио?
Юнг кимна.
— От вчера.
— А подполковник Кастило за кого работи? За ЦРУ ли?
— Не, няма нищо общо с ЦРУ.
— За кого тогава?
— Това е от въпросите, на които не мога да отговоря.
— А докато беше тук като агент на ФБР, за ЦРУ ли работеше?
— Не.
— А защо се интересуваше от сеньор Лоримър?
— Заради прането на пари.
— Това ли е всичко?
— Навремето мислех, че е ливанецът Бертран, и се опитвах да разбера откъде е докопал доларите.
— Почти шестнайсет милиона — уточни инспекторът. — И разбра ли?
Юнг кимна.
— Ще ми кажеш ли?
— Идват от „Петрол срещу храни“. Лоримър е бил вътре в тази измама.
— Да ти призная, тази възможност дори не ми е минавала през ума. Това дава някои отговори, нали? И възникват още нови. Ще трябва доста да помисля.
— Сигурно.
— Знаеш ли къде са парите?
— Мини на следващия въпрос.
Инспекторът се усмихна.
— Много добра работа си свършил. Добре си замаскирал следите в банките, Дейвид, но съвсем не мога да кажа, че изпълнението ти е перфектно. Научих, че документите — както и да се наричат — за парите в сметките на Лоримър са минали през банка „Ригс“ във Вашингтон. Това ме накара да реша, че са били в сейфа на Лоримър в имението и по някакъв начин са стигнали до Вашингтон. Можех и да реша, че сеньор Певснер има нещо общо с тази работа. Само че в такъв случай защо ти, тъкмо ти ще се опитваш да прикриеш следите?