— Този въпрос беше реторичен, нали? Не очаквай да ти отговоря.
— Добре.
— Кълна се, Хосе, че никога не съм вършил нещо, с което да помогна на Певснер по какъвто и да било начин. От всичко, което знам за копелето гадно, той заслужава да е зад решетките. Или пък мъртъв. Не знам — по-точно не мога да докажа — дали е погнал семейство Мунц, но вярвам, че е гой.
— И аз съм на същото мнение. Въпросът е защо. Можеш ли да ме свържеш с Алфредо?
— Когато пристигна в Щатите — това ще бъде утре — ще съобщя на Мунц, че искаш да говориш с него. Ще му кажа, че си помогнал да изведем семейството му.
— Много ти благодаря. Сега ми остава да направя две неща.
— Какви?
— Да не допусна никой, който няма работа около „Белмонт Хаус“, да се доближава до хотела тази вечер. След това двамата с теб ще отидем да се обадим на братовчеда Хулио и да му съобщим, че сме се разбрали, че сме от добрите.
— Добре. Тъкмо ще му дам зареждачката за мобилния.
— И още нещо — сети се Ордьонес. Написа нещо в малък бележник, скъса страницата и я подаде на Юнг.
— Какво е това?
— Адресът на добър тенекеджия. Нали ти казах, че имам човек за тази работа.
— Много ти благодаря — кимна Юнг.
— И последно, Дейвид. Много ще съм ти задължен, ако не се обадиш веднага на подполковник Кастило, за да му предадеш разговора ни.
— Все някога трябва да му кажа, Хосе.
— Знам. Но ако го направиш тази вечер, телефоните ви се подслушват — и мобилните, и стационарните, а на мен не ми се иска някой да разполага със сведения за разговора ни. И двамата сме казали и извършили неща, които не би трябвало, затова нека всичко остане между нас.
След няколко секунди Юнг кимна.
Ордьонес продължи:
— Ще имаш няколко минути да поговориш с подполковник Кастило — или друг близък човек — утре на летището. Може би, ако разбере какво съм ти казал, ще реши да ми подаде информация, за да разреша цялата тази работа.
Агентът не отговори.
— Може ли Кастило да вкара семейство Мунц в Щатите, след като на паспортите им няма изходен печат от Уругвай?
„Кастило може да ги вкара и без паспорти“.
— Сигурно.
— Тогава утре трябва да ги качим на „Гълфстрийма“, без да минават през обичайната проверка. Не бива да изключваме възможността — ще използвам твоите думи, Дейвид — че копелетата гадни имат достъп до компютрите на границата. Ако никъде няма сведения, че семейство Мунц са напуснали страната, може да изгубят малко време, докато ги търсят тук.
XII
ЕДНО
Президентски апартамент
Хотел „Фор Сийзънс“ „Черито“ 1433
Буенос Айрес, Аржентина
08:15, 9 Август 2005
Полковник Джейкъб Торине от американските Военновъздушни сили влезе в спалнята и внимателно разтърси подполковник К. Г. Кастило за рамото. Приятелят му се бе проснал по бельо върху огромното легло и спеше дълбоко.
Тъй като той не реагира, Торине стисна лявото му стъпало, повдигна го и го пусна.
Този път се получи. Кастило се изправи рязко, отначало ококорен, след това погледна вбесен Торине.
— Току-що поръчах закуска, Чарли. Осем и петнайсет е — каза той.
— Благодаря — отвърна Кастило, без да крие, че не е особено доволен. Отново се просна на леглото, изпъшка, надигна се и спусна крака на пода.
Извади чисто бельо от чантата и се отправи към мраморната баня. Пусна студената вода, свали бельото и се пъхна под душа. Остана под ледените струи цяла минута, докато се разтрепери от студ и прецени, че е напълно буден, и чак тогава пусна и по-топла.
Пет минути по-късно, обръснат, облечен в панталони и риза, Кастило влезе в хола. Двама сервитьори подреждаха чинии с капаци като куполи.
Чарли кимна на Торине и Фернандо Лопес, след това се приближи до огромните прозорци с изглед към железопътна гара „Pemupo“, доковете зад тях и река Плата.
— Хубава гледка — заяви той.
— Добре, че жена ми не знае за всичко това — обади се Торине. — Няма нищо против да зъзна на някоя покрита с лед писта насред Аляска, но това тук ще я ядоса.