Торине кимна.
— Най-добре да се заредим с храна и напитки в Монтевидео.
— Ще ви звънна, когато тръгна от „Майерлинг“. Тогава се обаждате на Юнг и му казвате да приготви кошницата за пикник, но да не иска продукти от хотела.
Той сведе поглед към чинията си и забеляза, че е изял всичко, което си бе сипал.
— Отивам да се преоблека.
— Гринго, никак не ми е приятно, че ще водиш семейство Мунц у нас — обади се Лопес.
— Точно сега не виждам друга възможност. Щом успея, ще се обадя на Abuela и ще я предупредя да не мърда от Сан Антонио.
Кастило се върна в спалнята, за да се облече.
Тъкмо бе намерил вратовръзката си, когато се обади портиерът, за да го уведоми, че долу го чака автомобил.
ДВЕ
Кънтри клуб „Майерлинг“
Пилар, Буенос Айрес, Аржентина.
10:20, 9 Август 2005
Входът към кънтри клуб „Майерлинг“ много приличаше на входа на кънтри клуб „Буена Висша“, на около шест километра по шосе 8, където живееше Александър Певснер. Имаше кабинка за охраната, бариера, пред която патрулираха въоръжени мъже. Също като „Буена Висша“ имаше висок жив плет, който скриваше бодлива тел, а отзад надничаха покривите на къщите.
Веднага личеше, че охраната е много добра. Мъжете отказаха да пропуснат беемвето на Алекс Дарби, обадиха се във вилата и някой им даде разрешение — по-късно се оказа, че е била госпожа Сиено — гостите да преминат.
— Щяха ли да те пуснат, ако беше с дипломатически номера? — попита Кастило, докато пътуваха с трийсет километра по алеите, осеяни на всеки двестатина метра с гърбици.
— Не. А и аз не съм си включил името в списъка на честите посетители — отвърна Дарби. — Искам да се създаде впечатление, че вилата е наета от семейство Сиено, приятна млада двойка аржентинци с пари от Мендоса.
— А нейният — техният — испански достатъчно добър ли е, за да мине номерът?
— И още как. Тя е прекарала под прикритие цяла година в Хавана. Много е добра, Чарли. И двамата са супер. Чакаше ги невероятно бъдеще, докато той не се зарази от тежка форма на служебно самоубийство.
— Какво?
— Обзе го непреодолимо желание да разправя в Ленгли неща, които Ленгли нямаше никакво желание да чуе. Аз самият страдам от доста тежка форма на същата зараза.
— Да не би да се опитваш да ми кажеш, че и теб са те изпратили тук по същата причина?
Дарби кимна.
— Не си споменал и дума, Алекс.
— Не си питал, подполковник. Това е нещо като монетата с две лица. Животът тук е много по-хубав, отколкото на други места, на които съм бил. А хората, които работят за мен, са наистина чудесни професионалисти. Понякога се питам обаче колко ли полезна информация, която подават готините момчета и момичета, попада при недотам готините бюрократи, които съобщават на Ленгли единствено и само онова, което Ленгли иска да чуе.
— Разкажи ми за Едгар Дешамп — помоли Кастило.
— Ти успя ли да се разбереш със стария Ед, Чарли?
— При това много добре, струва ми се.
— Той е свестен човек. Предположих, че вие двамата ще се спогодите.
— А той как е успял да не се зарази със служебно самоубийство?
— И той изкара заразата. Само че при него за малко да има фатален край.
— Какво тогава прави в Париж? Не ми казвай, че това е представата на Агенцията за Сибир.
— Може и да не е Сибир, но е от онези места, където добрите момчета и момичета не искат да ходят, защото научаваш всякакви неща, за които франкофилите във Вирджиния не искат и да знаят, докато си тананикат френски шансони. А Ед знае къде са заровени не един и два трупа. Когато го изтеглиха от Германия, той заяви, че иска да отиде там, и те отстъпиха. Имат нещо като споразумение. Той пише в докладите си каквото си иска, а те не прочитат и ред.
Кастило се ухили и поклати възмутено глава.
— А според теб Дешамп знае ли нещо за полковник Сунев от КГБ?
— По всяка вероятност много повече, отколкото на онези типове в Ленгли им се иска — призна Дарби. — Те останаха с насрани гащи, когато дезертьорът, когото изправиха пред Конгреса, се оказа, че ги е заблудил. Една от причините да се дразнят от Ед е, че той ги е предупредил, че въпросният полковник ще ги изпързаля. Никой не обича да му се казва „Нали ти казах!“.
— Което означава, че той знае нещо за руските гърмящи куфарчета.
— Колкото и останалите, Чарли — отвърна Дарби и посочи прозореца.
— Chez nous, mon colonel — продължи той. — Добро попадение за четири бона на месец, още повече че господин Жаи-Пол Лоримър-Бертран плаща за цялото удоволствие.