— Защо си се загрижил толкова за Мунц? Да не би той да знае нещо, което не искаш други да разберат?
— Чуй ме добре, копеле! Загрижен съм за него, защото ми е приятел. За бога, та той отнесе куршума, който беше предназначен за мен! Очевидно двамата с теб разбираме различно значението на думата „приятел“.
— „Копеле“ ли каза? — попита с леден глас Певснер. — Добре че си войник, приятелю подполковник Чарли. Войниците си позволяват да ругаят. В противен случай щях да се обидя.
— Да не се окаже, че ще ти разбия сърцето, ако ти кажа, че искрено се надявам да се обидиш?
— Няма — разсмя се Певснер. — Ни най-малко. Ще се изненадаш ли, ако ти кажа, че грешиш? Струва ми се, че и двамата с теб разбираме думата „приятел“ по един и същи начин.
— Да, ще се изненадам, при това много.
— Алфредо Мунц е свестен човек. Той ми е почти толкова близък приятел, колкото и Хауърд. Имам му доверие, колкото на Хауърд. Той работеше добре за мен. Много се старая да се грижа за приятелите си. Също като теб, Чарли. — Той замълча за миг, после продължи: — Ако нещо се случи с приятеля ми Мунц или семейството му, аз също ще го приема лично.
„Трябва да съм пълен идиот, ако не повярвам на думите му“.
— Няма да е зле да кажеш на Хауърд да съобщи на някои от приятелите си, които пък да предадат на своите приятели, какво е мнението ти, Алекс.
— Вече го направих — отвърна простичко Певснер.
— Аз заминавам за Щатите — рече Кастило. — Ако чуеш нещо, ми съобщи. Хауърд винаги успява да ме намери, независимо къде съм.
— Приятелят ти Кочиан с теб ли заминава?
— Ще се чуем, Алекс. Винаги ми е безкрайно приятно да си побъбря с теб.
Тъй като телефонната връзка бе осъществена по изключително сложен начин, Чарли не можеше просто да затвори. Покри слушалката с длан, с надеждата Певснер да е затворил преди да чуе гласа на телефонистката от Белия дом или на посолството.
Извади късмет. Чу как Певснер изруга, а след това тресна слушалката секунди преди телефонистката от Белия дом да попита:
— Приключихте ли, подполковник?
— Търся госпожа Алисия Кастило. Обаждам се от Белия дом.
— Аз съм Алисия Кастило.
— Изчакайте момент, ако обичате…
— Подполковник Кастило, връзката не е обезопасена. Лицето, което търсите, чака.
— Благодаря ви — отговори Чарли. — Abuela!
— Впечатлена съм, Карлос. Дали не трябва да ти казвам „подполковник“! Отдавна не са ме търсили от Белия дом.
— Няма защо да се впечатляваш.
— Добре ли си? Фернандо с теб ли е?
— И двамата сме добре. Той подготвя самолета. Тръгваме от Буенос Айрес за вкъщи.
— Това вкъщи Сан Антонио ли ще рече?
— Да, госпожо.
— Колко ще останеш?
— Колкото да оставя Фернандо. След това ще мина през ранчото и заминавам за Вашингтон.
— Нищо ли няма да ми кажеш за… ранчото?
— Същите хора, които убиха господин Мастърсън, заплашват семейството на един от хората, които работят за мен.
Той е аржентинец. Ще го доведем с нас, докато оправим работата. Затова не искам да се мяркаш около „Дабъл Бар Си“.
— Те ще бъдат ли изложени на опасност в ранчото?
— Там ще ги охраняват Тайните служби, докато им намеря друго място. Съжалявам, че се налага да използвам ранчото, но просто нямам друга възможност.
— Можеш да правиш, каквото пожелаеш в „Дабъл Бар Си“, Карлос. То е твое.
— Знаеш, че е мое, за да спестим данъци. Ранчото е твое, Abuela.
— Няма значение на кого е било навремето. Важното е, че сега е твое. Дядо ти остави хасиенда „Сан Хорхе“ на Фернандо, а „Дабъл Бар Си“ на теб. Беше преценил, че и двамата трябва да имате по един имот за семействата си.
— Знам, госпожо.
— Колко човека ще заведеш там?
— Съпругата на приятеля ми и двете им дъщери. Млади жени.
— Кога ще бъдеш там?
— Тръгваме след два или три часа. Полетът е около тринайсет часа.
— Сега тук е девет и десет. Ако тръгнете след три часа, ще пристигнете към един след полунощ, нали?
— Дори не си помисляй да предприемеш каквото и да е — предупреди я Кастило. — Фернандо ще вземе такси от летището. Моля те, само не казвай на Мария, че се прибира.
— Нямах никакво намерение да казвам на Мария каквото и да било. Но да знаеш, че плановете ти може и да се променят.
— Ще кацнем, колкото да се оправим на митницата и да заредим, бабо — обясни той, — така че няма никакъв смисъл да идваш на летището.
— Ти няма ли да си изморен след толкова дълъг полет? Ще ходиш до ранчото, веднага след това заминаваш за Вашингтон?