— Поговорих с някои хора, господине. Оказва се, че…
Монтвейл вдигна ръка като регулировчик, за да го накара да замълчи.
— Изчакай до брифинга — нареди той.
— Мислех, че това е брифингът — учуди се той.
— Точно сега трябва да поговорим за любовното ти гнезденце в „Мейфлауър“, което струва по хиляда и сто долара на вечер — надигна глас Монтвейл.
— Какво за него, господине?
— Така го нарича репортерът от „Уошингтън Поуст“ К. Хари Уилан-младши, носител на награда „Пулицър“. Не. Онова, което Хари е казал, когато се е обадил на секретар Хол и му е признал, че има намерение да намекне някои неща в материала си и за да е честен, искал да чуе и неговата версия, преди да публикува статията, било, че се намира в мотел „Моника Люински“. — Той замълча и се усмихна хищно. — Той умее да се изразява доста цветисто.
— За какви намеци става въпрос?
— Че офицер от Разузнавателното управление към МО на САЩ, който се казвал Кастило, пилее парите на данъкоплатците в „Мейфлауър“ и къде ли не другаде по света.
„Мама му стара!“
— Това пък откъде се взе? Никога не съм имал нищо общо с РУ към МО.
— Я си помисли — нареди Монтвейл — и ми кажи кое е първото име, които ти идва наум?
Три секунди по-късно Кастило каза:
— Госпожа Патриша Дейвис Уилсън.
Монтвейл кимна.
— Дяволите да я вземат!
— Казват, че разгневената жена и мълчанието са несъвместими понятия. Защо не си го запишеш и не си го припомниш следващия път, когато плътските желания те накарат да забравиш какво е предпазливост и по отношение на кариерата ти, и на мисията, възложена от президента.
— Следващия път ли? Какъв следващ път? Това е краят. Проблемът е как да опазим мисията да не потъне с мен. С мен е свършено. Единственото, на което се надявам, е да ми позволят да се оттегля с достойнство в името на добрата ми служба досега и да се покрия някъде, преди въпросният репортер да ме открие. Щом напусна, няма дори да ми се налага да разговарям с този тип — ако все пак успее да ме намери — а ми се струва, че няма начин да успее. От армията спокойно могат да кажат, че отдавна вече им е известно, че въпросният офицер с любовното гнезденце си е подал оставката и нямат никаква представа къде се намира бившият подполковник Кастило. И между другото, никога не съм работил за Разузнавателното управление към МО. — Той замълча за секунда. — Генерал Нейлър знае ли?
Монтвейл кимна.
— Няма да му стане никак приятно, но ако двамата с Шумейкър се разберат, утре до обяд ще съм напуснал армията и няма да има и следа от мен.
Монтвейл продължаваше да го наблюдава.
— Едгар Дешамп пристигна ли? — попита Кастило.
Монтвейл кимна.
— В такъв случай, господине, предлагам ви да го задържите, докато ви остане удобен момент да препоръчате на президента той да поеме операцията.
— И защо е нужно това, подполковник? — попита тихо Монтвейл.
— Не виждам по какъв друг начин мога да опазя операцията. Той е запознат с почти всичко, няма начин някой да успее да го свърже с мен или с операцията, нито пък с хората, с които досега работех. Щом замина и той заеме мястото ми, ще се срещна с него, за да му обясня онова, с което не е запознат. Операцията в никакъв случай не бива да се проваля.
— И защо му е на Дешамп — попита Монтвейл, — след като знае какво се е случило, да поема подобна отговорност? Ако бях на негово място, щях да реша, че това е номер, за да ме отстранят по най-безболезнения начин. Би казал, че господин Уилън няма да се откаже от материала си единствено защото не може да те открие.
— Той е професионалист, господин посланик. Познава рисковете. Върши тази работа отдавна. Ще поеме работата. Да не говорим, че ще я свърши по-добре от мен.
— Нека да се разберем, Чарли. Имаш намерение тихо и кротко да си събереш нещата и да потънеш някъде в неизвестност. Ще платиш за плътските си прищевки с професионално самоубийство, така ли?
— Аз лично не бих се изразил по този начин, господин посланик, но да, така е. Аз изчезвам, а операцията продължава. Нямам по-добра идея.
— Добре, че аз имам.
— Как така, господине?
— Добре, че аз имам — повтори Монтвейл. — По-точно казано, имах.
— Какво искате да направя, господине? — попита Кастило.
— Ще ти кажа веднага какво направих, подполковник. Когато секретар Хол ми позвъни и ми съобщи, че К. Хари Уилън младши искал да говори с теб за любовното ти гнезденце, което струва по хиляда и сто долара на вечер, аз му предложих да покани господин Уилън на обяд с двама ни в една от частните зали в комплекса „Небраска“.