„Какво?“
— Как така, господине?
— Беше му съобщено, че там ще му кажем всичко. Предиожих майор Милър да си облече униформата, да дойде в инвалидна количка — последния път, когато Милър дойде да ми разкаже какво си намислил, беше в цивилни дрехи, с патерици — две — което събуди съчувствието на всички, но не чак толкова, колкото би събудил един герой от войната в инвалидна количка — да му разкажем за какво става дума и да го поканим и него.
— Споделих със секретар Хол, че господин Уилън обожава стриди, печена на скара пъстърва от Колорадо и калифорнийско шардоне — „Джъджес Пийк“. Казах на секретар Хол, че ако изтърпи стридите и рибата, ще му пратя цяла каса „Джъджес Пийк“.
— Когато изпратих виното, изпратих и екип специалисти да инсталират микрофони в залата и да инструктират Милър как се използват.
„Господи, той ми разказва как е сложил микрофони в трапезарията на Хол. Защо?“
По мое нареждане, Милър чакаше в кабинета ти, когато пристигнах в комплекса „Небраска“. Господин Уилън вече се бе настанил в залата заедно със секретар Хол. Няма да забравя отговора на Милър, когато го попитах в какво настроение е господин Уилън.
— Милър отвърна: „Господин посланик, по изражението му личи, че няма търпение да ни закове за назидание“.
Тогава вкарах Милър в количката. Коляното му бе увито в много повече бинтове и марля, отколкото бе необходимо. Погледът на Уилън заблестя. А когато му казах, че Милър ти е съквартирант в мотел „Моника Люински“, направо му идваше да вие от удоволствие.
— Господин Уилън каза: „Искам да разбера всичко. Какво ви е на коляното, майоре?“
— „Всяко нещо с времето си, Хари, отвърнах аз. Ще ти разкажа всичко. Но преди това съм сигурен, че майор Милър би искал да пийне нещо“.
— Господин Уилън пиеше мартини. Голямо!
„Нямам никаква представа накъде бие, помисли си Кастило. Но разказва с такова огромно удоволствие“.
— Беше направено с най-силната полска водка. Сервитьорът бързо наля мартинита и на нас двамата с Милър. Нашето беше сто процента вода с лед и малко лимон, с две коктейлни лукчета.
— Опитали сте се да го напиете, така ли?
— Нищо подобно. Той трябваше малко да живне, да се поразвесели. Никога не се знае какво ще направи един пиян човек — отвърна Монтвейл.
— А защо искахте да се развесели?
— А, да. Първо го поздравих за статията, която бе пуснал за сенатор Дейвис във вчерашния „Поуст“. Сенаторът използвал самолет също като твоя, който принадлежал на корпорация, на която ѝ бил даден договор за междущатска магистрала. Хари беше на седмото небе.
— Там си и остана след трите бутилки „Джъджес Пийк“ и чилийските стриди.
— Докато обядвахме печена пъстърва, пийнахме още шардоне. Господин Уилън вече бе започнал да ни разказва за журналистическата си кариера, как започнал в някакъв седмичник, как си проправил път през провинциалната преса, за да се добере до „Поуст“. Разказът му беше безкрайно дълъг и тъй като останах невероятно впечатлен от журналистическата му находчивост, не спрях да задавам въпроси.
— Междувременно виното се лееше и той не се сети да спомене и дума за подполковник К. Г. Кастило.
— Този репортер не усети ли какво става?
— Накрая му стана ясно, че го манипулираме, или се усети, че не е спрял да говори през всичкото време. По едно време се обърна към Милър. „Попитах ви какво ви е на крака и така и не получих отговор“.
— Аз бързо се намесих. „Майор Милър получи тежки рани в Афганистан и много скоро ще се пенсионира. Свалиха хеликоптера му“.
— Уилън скочи. „Тогава какво прави в Звеното за организационен анализ? И какво е това Звено? Какво се прави там и за кого?“ И все в този дух. Започна да реди въпросите един след друг.
— Попитах го дали е чувал за Защитна асоциация на „Уест Пойнт“. Той побърза да каже: „Разбира се, че съм чувал. Защо я споменавате? От какво трябва да бъде защитаван майор Милър? И кой го защитава?“
— Вече предполагах, че съм го спипал — продължи Монтвейл. — Обясних му, че Милър е този, който защитава. Затова бил в апартамента в „Мейфлауър“.
— Уилън реши, че най-сетне сме дошли на въпроса. От какво те бил защитавал Милър?
— „Със съжаление трябва да призная, че го защитава от него самия, отвърнах аз и продължих: Майор Милър е пациент на болница «Уолтър Рийд». Ходи там всеки ден на терапия за коляното и останалите си рани. Когато Милър чу, че въпросният майор — сега вече подполковник — Кастило е в беда, попита — това, разбира се, бе неофициално — с какво може да му помогне. Били са колеги в «Уест Пойнт» и бойни другари. Беше му разрешено, разбира се — неофициално“.