— Казахте на онзи тип, че Милър ме защитава? — попита Кастило неспособен да повярва на чутото. — От какво?
Монтвейл не обърна никакво внимание на въпросите му.
— При тези думи Уилън се разтрепери — разказваше Монтвейл. — Знаеше, че има нещо интересно.
— „Да не би Кастило да е в беда?, попита той. Да не би да е във връзка с мотел «Моника», който струва по хиляда и сто долара на вечер?“
— При което аз отговорих — продължи Монтвейл, — че никак не съм изненадан, че опитен журналист като него е открил за апартамента в „Мейфлауър“ и за „Гълфстрийма“.
„Казал е на репортера за «Гълфстрийма»? Накъде отива цялата тази работа?“
— Уилън призна, че бил чул, въпреки че по изражението му бе очевидно, че няма понятие за самолета.
— След това обещах да му разкажа подробности, за които той нямаше никаква представа, и му разкрих, че си платил седем милиона и половина за онова, което се страхувах, че в най-скоро време ще нарече летящото ти любовно гнезденце. Накрая му обясних, че за последно сме те чули, когато си отпътувал за Будапеща.
— Много внимателно обмислих възможността да му разкажа и за Будапеща, но прецених, че ако греша, ако не ми е в кърпа вързан, може да започне да задава неудобни въпроси. По този начин сложих край на всичките му въпроси още в зародиш.
— По дяволите, просто не знам какво да кажа — отвърна Кастило.
— Аз ще ти кажа кога очаквам отговор от теб, подполковник — заяви спокойно Монтвейл. — Сега е важно да ме изслушаш. Нямаме много време.
„Много време ли? Време за какво?“
— Извинете, господине.
— Както трябваше да се предполага, Уилън каза, че се надявал да му обясня откъде офицер от армията разполага с толкова пари, че да отсяда в „Мейфлауър“ и да си купи „Гълфстрийм“.
— Веднага отвърнах, че ще му разкажа всичко, защото знам, че рано или късно сам ще открие, но и защото го познавам достатъчно добре и имам пълно доверие на преценката му, на почтеността му и на патриотизма му.
— В този момент, за частица от секундата, ми мина през ума, че съм прекалил. Той може и да се наливаше с вино, но в никакъв случай не беше глупак.
— Както предполагах, следващите му думи бяха: „Защо имам чувството, че ме будалкате?“
— Не му отговорих. Вместо това извадих служебното ти досие от куфарчето си и го оставих пред него…
„Служебното ми досие ли каза? Откъде, по дяволите, е намерил служебното ми досие? Не трябва ли да е засекретено от командване «Секретни операции» в Тампа, където никой няма достъп до тях?“
Монтвейл забеляза изражението на Кастило, разбра какво означава, и реши да обясни:
— Одеве ме попита дали генерал Нейлър е запознат с положението, в което си се забъркал. Знае, разбира се, и как си се запознал с госпожа Уилсън в Ангола, и за недискретния ти мимолетен флирт с нея. Въпреки това трябваше да го убеждавам, за да се съгласи, че това е единственият начин, но който можем да се справим с положението, и да разреши да взема досието ти.
— Това си беше чист късмет, защото, щом му обясних какво става, той ми разказа доста трогателни подробности от живота ти, които се оказаха безценни.
„Трогателни подробности ли? Мама му стара! Това пък какво трябва да означава?“
— И така, след като напомних на господин Уилън, че според Закона за свобода на информацията нито той, нито някой друг има право да използва личните ти данни, предложих да му разкажа всичко, което ми е известно за забележителната ти служба, а той можеше сам да се увери, че не го лъжа, като провери документите, които бях поставил пред него.
— Позволихте ли му да види досието ми? Господи, вътре има толкова много секретна информация. Част от мисиите, в които съм участвал, са все още засекретени. Нали тъпото досие се пазеше в сейф в Тампа?
— Целият ти живот е с гриф „Строго секретно“. Господин Уилън остана силно впечатлен. Започнах с отличията, които си получил — и държа да призная, че дори аз останах впечатлен, подполковник — започнах с първото ти отличие като летец и „Пурпурното сърце“, за които изтъкнах, че си заслужил още като момче, непосредствено след завършването на „Уест Пойнт“ и завърших с последното „Пурпурно сърце“ в Афганистан.
— Когато приключих, вече знаех, че Уилън се е вързал, защото си беше наложил строгото журналистическо изражение и заговори много сериозно: „Добре. Наистина впечатляващо. Но нека да се върнем на любовните гнезденца, и двете. Искам да ви кажа, че знам всичко за въпросния Карл Госингер“.