— Попитах го: „Значи знаете абсолютно всичко за Карл Вилхелм Госингер, така ли?“, а той отвърна: „Както и че любовното гнезденце в мотел «Моника Люински», което струва по хиляда и сто долара на вечер, е регистрирано на негово име. Той се води вашингтонски кореспондент на «Тагес Цайтунг». Никой не е чувал за него, а аз така и не успях да го открия. Но и това ще стане“.
— Успокоих го, че вече го е намерил, че ти и Госингер сте едно и също лице…
— Господи!
— И че си извънбрачно дете и не познаваш баща си. Че майка ти е била германска тийнейджърка, чието моминско име е било Госингер.
— Нямате право да разгласявате това! — избухна Кастило. — Това е личен въпрос.
— Аз, разбира се, помислих, че става въпрос за нещо лично, преди да реша как да се справя с Уилън, и стигнах до заключението, че да защитя президента на САЩ и някои членове от кабинета, да се разкрият хората, които стоят зад убийството на Мастърсън, са по-важни въпроси, отколкото неудобството, на което ще те подложа. Схващаш ли картинката, подполковник? Ако си беше държал висулката зад ципа, където ѝ е мястото, сега нямаше да водим този разговор, нали?
„Дяволите да го вземат… прав е!“
— Така е, господине. Нямаше. Моля да ме извините за избухването.
— Майната му на избухването, Кастило. Извини се за това, че не си мислил, когато е трябвало.
— Слушам, господине. Постъпката ми е непростима, господине.
Монтвейл погледна студено Кастило, след това продължи да разказва. Гневът в гласа му се бе стопил.
— И така, казах на господин Уилън, че баща ти е бил тийнейджър, американски пилот на хеликоптер, който загинал за родината, без дори да знае, че оставя син след себе си. Разбира се, подофицер 1-и клас Хорхе Алехандро Кастило бил истински герой, легенда както в авиацията, така и в армията.
— По изражението му личеше, че е впечатлен, че мислеше, че го лъжа. Аз обаче не бях приключил.
— Попитах го дали знае кой е генерал Нейлър, и той, разбира се, отвърна, че знае. След това му разказах как генерал Алън Нейлър е бил замесен в сагата на подполковник Кастило.
— Не искам да знам какво още сте казали на този човек, но разбирам, че се налага да ви изслушам.
— Точно така — потвърди Монтвейл. — Казах на господин Уилън, че когато си бил на дванайсет, на майка ти, единствената наследница на богатството на семейство Госингер — подхвърлих, че съм сигурен, че му е известно, че веригата „Тагес Цайтунг“ е собственост на фирма „Госингер“ — той кимна, въпреки че съм готов да се обзаложа, че чуваше тази подробност за пръв път — ѝ била поставена диагноза рак в последен стадий. Обясних му как майка ти се обърнала към офицер от американската армия — по-точно към майор Алън Нейлър, чиято част била наблизо — и помолила за помощ да открият бащата на сина ѝ, който бил американец, и му обяснила защо се налага.
— Разкрих, че Алън Нейлър обещал с известна неохота да направи каквото е по силите му, тъй като не уважавал офицери, които изоставяли незаконните си деца, и тъй като бил силно притеснен какво ще стане, когато подобна отрепка научи, че ще му падне огромно богатство.
— Когато се заел с въпроса, научил, че баща ти бил награден посмъртно с „Медал на честта“, че е син на видно и не по-малко богато семейство в Сан Антонио. Тогава дошъл въпросът какво ще кажат семейство Кастило за извънбрачното дете на Алехандро.
Гневът на Кастило започна да се надига отново.
— Защо, по дяволите, му разказахте всичко това? Не ми трябва ничие съжаление.
— Значи и останалото няма да ти хареса — отвърна Монтвейл. — Докато му разказвах всичко, което знам за горкия Чарли Кастило, едва не се разплаках.
— По дяволите! — прошепна Чарли.
— Казах му, че проблеми нямало. Баба ти погледнала снимката, която Нейлър ѝ показал, и заявила: „Има очите на моя Хорхе“. И още същия ден се качила на самолет за Германия.
— След това обрисувах трогателна картина на бедното извънбрачно дете, останало сираче, попаднало в чужда страна, чиято култура не познавало, където можело единствено да си спомня покойната си майка и да слуша легенди за баща си, как след това постъпило в „Уест Пойнт“, за да е достоен син на баща си. Отново изброих получените отличия…
— Господин посланик — прекъсна го Кастило. — Според мен всичко това няма да спре журналиста. Напротив, ще реши, че е попаднал на сочна клюка…