— Ако бъдеш така любезен да ме изслушаш, подполковник — сряза го с леден глас Монтвейл, — ще ти кажа какво направих.
— Извинете.
— Завърших разказа за трогателния ти житейски път, като му обясних как си откраднал хеликоптер в Афганистан, за да спасиш екипа на Милър, като си рискувал не само кариерата си, но и живота си.
— Господи!
— Когато чу това, господин Уилън стана подозрителен. „Господин посланик, попита той, простете ми, но това не е ли било проява на лудост?“
— Аз го погледнах тъжно и отвърнах: „Именно. Пълна лудост, необмислена импулсивна постъпка. Майор Кастило започнал да се изчерпва. Всеки има точка на пречупване, а Кастило бил достигнал своята“.
— С други думи, му намекнахте, че съм луд.
— Може и така да се каже. Казах му, че от Афганистан са те върнали у дома за напълно заслужена почивка. Намекнах, че в самолета на връщане от Афганистан си решил, че всичко е към края си, и си решил, да се позабавляваш, преди да се срещнеш с онази с косата. Решил си да платиш за всички удоволствия от личното си богатство, нещо, което никога досега не си бил правил. Което било поредното доказателство, че си преуморен… изтощен.
— Обясних му, че по това време Асоциацията на „Уест Пойнт“ решила да се намеси, по-точно генерал Алън Нейлър. Обясних му, че Нейлър не знаел какво да прави с теб. Докато си в такова състояние, не можел да ти повери командването на определения батальон. Не само че си пиел, ами си преследвал всяка жена, която ти се изпречела на пътя, и ако продължавало така, много скоро си щял да бъдеш освободен от длъжност.
— Господи! Това истина ли е?
— Нямал желание да те вкара в психиатрична клиника, защото, ако това влезело в досието ти, отрязвало всички шансове да станеш генерал.
Монтвейл замълча, когато забеляза изражението на Кастило, и добави:
— Това бе първата ми мисъл. Генерал Нейлър никога не е и помислял да те вкара в психиатрична клиника.
— Обясних на Уилън, че Нейлър се срещнал със секретар Хол, който бил награждаван за храброст и служил под командването на Нейлър във Виетнам и щял да разбере, че дори най-добрите понякога стигат до ръба.
— Господи!
— Та той го помолил да ти намери някаква работа, докато си починеш. Хол, разбира се, се съгласил. Освен това Нейлър уредил да пуснат Милър от болница „Уолтър Рийд“, за да те наглежда.
Кастило само поклати глава, но не каза нищо.
— И в момента си все още твърде стресиран…
— Искате да кажете, луд — прекъсна го с горчивина Кастило.
— Но състоянието ти се подобрява. Генерал Нейлър се надява в най-скоро време да се заемеш с обичайните си задължения в армията. Армията е готова да подаде ръка на боец като теб, син на истински герой.
— Да не би Уилън да се върза на тези приказки?
— Той прецени, че си имал основателни причини да стигнеш до ръба.
Кастило погледна отчаяно Монтвейл.
— Важното идва накрая — успокои го посланикът. — Две неща. Първо, Уилън призна: „Писал съм много материали за хора, решили да съсипят живота на други хора, правил съм го с чисто съзнание и пак ще го правя. Само че няма да съсипя живота на този млад човек единствено защото една мръсница ми пробутва някакви злобни историйки“.
— При тези думи аз ахнах: „Значи жена ви е разказала всичко това?“
— „Много добре знаех, че тя злобее, а не ми подава информация от добри чувства, отвърна Уилън. Сигурен бях“:
— „А тя как се казва?“
— „Работи в Агенцията, уточни Уилън. И двамата със съпруга ѝ работят в Агенцията. Казва се Уилсън. Забравих малкото му име, на тя се казва Патриша. Патриша Дейвис Уилсън. Това да не излиза от тази стая“.
— „В никакъв случай, съгласих се с готовност аз. Да не би да мислите, че… как се казваше?“
— Той послушно повтори името: „Уилсън, госпожа Патриша Дейвис Уилсън“.
— Попитах го: „Мислите, че госпожа Патриша Дейвис Уилсън е злобеела за нещо ли?“
— „Точно така, отвърна Уилън. Нямам представа за какво точно, но не ставаше дума просто за един материал. Тя и преди ми е подавала информация. Доста неща, а повечето бяха истински бисери. Наричах я тайния ми агент в Ленгли“.
— Веднага го накарах да потвърди. „Значи госпожа Патриша Дейвис Уилсън е тайният ви агент в Централното разузнавателно управление, така ли?“
— Той отпи нова глътка вино — по-точно казано, изпи на един дъх цялата чаша и потвърди: „Точно така. Подала ми е материал за поне шест безценни статии. В Ленгли има твърде много тайни, за които хората трябва да научат на всяка цена. Те в никакъв случай не помагат на враговете ни. Но да оплювам човек, който е изтърпял какво ли не в името на страната, не става. Аз пиша злободневни статии, не се занимавам с човешките проблеми. Дяволите да я вземат!“