— В момента са в погребален дом в Ню Орлийнс, госпожо секретар — отвърна Кастило. — Специален агент Юнг придружи ковчега от Уругвай. Говорих с него преди няколко часа. — Той се поколеба, след това продължи: — Той ви носеше съобщение от посланик Макгрори. Помоли да ви го предам лично…
— Много странно, Чарли — учуди се тя.
— Така е, госпожо.
— Слушам те.
— Посланик Макгрори вярва, че господин Лоримър е бил наркотрафикант — докато се е представял за Жан-Пол Бертран, търговец на антики — и че сделка в имението се е провалила, той е бил убит и шестнайсет милиона долара са били откраднати.
— Господи, това пък откъде го е чул? — възкликна тя.
— Очевидно сам е стигнал до този извод. Споделил е теорията си с посланик Силвио.
Тя поклати отчаяно глава.
— За съжаление — продължи Кастило, — има едно умно уругвайско ченге, главен инспектор Ордьонес от Националната полиция, който е много близо до истината.
Тези думи привлякоха вниманието на всички.
Чарли продължи:
— Освен това той е идентифицирал един от нинджите, които убихме. Става дума за майор Алехандро Винченцо от кубинското разузнаване…
— Един от какви, Чарли? — попита президентът на САЩ, докато влизаше в стаята. — Нинджи ли каза?
— Господине, така наричаме хората, които ни нападнаха в имението „Шангри-Ла“.
Президентът го погледна с огромно любопитство.
— Господине, всички до един бяха с черни маски и черни гащеризони — уточни с неудоволствие Кастило. — Просто приличаха на нинджи.
— Много ми се иска да чуя всичко — отвърна президентът. — Само че преди това имаме по-важни задачи.
Той пристъпи към Бритън и му подаде ръка.
— Вие сте специален агент Бритън, нали?
— Да, господин президент.
— Много ми харесва сакото ви. Каква е вероятността да бъде детонирана ядрена бомба във Филаделфия? По скалата от едно до десет.
— Когато ме въвеждаше в проблема, господин президент — намеси се Монтвейл, — Бритън каза, цитирам: „Нула цяло нула нула едно“.
„Леле, какъв хитрец си, Монтвейл, помисли си Чарли. Отговаряш вместо Бритън и даваш вид, че няма нещо, с което да не си наясно“.
— Наистина ли? — обърна се президентът към Бритън. — Значи заплахата е нищожна.
— Точно така, господине.
— Какво облекчение. Много държа да ми обясниш защо мислиш така. — Погледна Кастило. — Това означава, че искам да чуя всичко, Чарли, като започнем от момента, в който тръгна от Белия дом преди, колко беше, седмица.
— Шест дена, господин президент. Струва ми се, че е минало много повече време, но беше само преди шест дена.
— Чарли — повтори президентът. — Искам да чуя всичко, което прецениш, че има връзка с указа и изпълнението на мисията. Аз ще преценя дали е важно или не.
— Слушам, господине — отвърна веднага Чарли и в същия момент прецени, че няма да споменава за разговора с Монтвейл в Армейския клуб.
— Господине, заминах за Париж… — започна той и веднага забеляза облекчението по лицето на Монтвейл.
— Доста си поскитал — отбеляза президентът петнайсет минути по-късно, когато Кастило приключи разказа си. — Сигурно си изтощен.
— Малко съм уморен, господине.
— Обобщи, Чарли. Какво е положението?
— Знаем много повече, господин президент, отколкото преди седмица — например, че е участвал кубинец, че има някаква връзка с КГБ — но не мога да обясня каква е връзката между тези факти.
Президентът се обърна към държавния секретар.
— Какво ще кажеш за кубинеца, Натали?
— Ако не беше идентифициран, нямаше да повярвам, господин президент. И сега ми е трудно да повярвам. Просто не знам.
— Можем ли да натрием носа на Кастро с този факт? Сега ли да го направим, или по-късно?
— Ако кубинците са го изпратили в Уругвай — а това не е сигурно, по-точно казано, не разполагаме с доказателства — те сигурно знаят, че е мъртъв — обясни държавният секретар. — А няма никакъв смисъл да се опитваме да натрием носовете на кубинците, господине. Дори да положим трупа на този човек върху бюрото на Кофи Анан, кубинците ще отрекат да го познават, а делегатът от Венецуела ще подготви резолюция, в която ще ни заклейми, че уронваме престижа на ООН.
По изражението на президента стана ясно какво е отношението му към генералния секретар на Обединените нации и самата организация.
— Значи си измиха ръцете и повече не искат и да знаят за Лоримър? — попита той.
— Точно така, господине — потвърди секретар Кохън. — Един от подчинените на Анан пусна изявление, в което уж искрено съжалявали за смъртта на господин Лоримър, но — поканихме ги, разбира се — те дори няма да изпратят човек на погребението.