— Става — обади се Мат Хол. — Той проговаряше за пръв път.
— Аз лично ще се заема с разузнавателната общност, господин президент — предложи Монтвейл.
Президентът го погледна, кимна, ала не отговори.
— Някой друг има ли да каже нещо? — попита президентът.
Всички отговориха в един глас:
— Не, господине.
— Почини си, Чарли — заяви накрая президентът. — Легни си рано. Не ми трябваш изморен. Освен това утре те чака доста натоварен ден.
— Слушам, господине.
На президента му се стори, че забелязва някакво различно изражение по лицето на Чарли, и се усмихна развеселен.
— Защо ми се струва, че имаш други планове за вечерта, дон Жуан!
— Господине…
— Как се казва тя?
— Истината е, господине, че си мислех, че трябва да мина през офиса, да взема майор Милър и да го заведа в Армейския клуб… — В последния момент Кастило прояви достатъчно съобразителност да промени следващите думи от „да пийнем по няколко“ на — … да вечеряме.
— Ясно — отвърна президентът, без да крие, че не е повярвал. — Приятен лов, подполковник.
Президентът стана и излезе от Овалния кабинет към личния си кабинет. Бе затворил вратата, преди някой от присъстващите да успее да се изправи.
„Естествено, че има име, Елизабет Шнайдер. Още не съм ѝ се обадил. А най-лошото е, че дори не съм се сетил да ѝ позвъня. Какво, по дяволите, ми става?“
ДВЕ
Подполковник К. Г. Кастило и майор X. Ричард Милър — младши не отидоха в Армейския клуб, както бе казал Кастило на президента.
Вместо това — заедно с полковник Джейк Торине от Военновъздушните сили и специален агент Джак Бритън — тръгнаха от Белия дом и отидоха на 15 улица СЗ. В „Олд Ебит Грип“ (създаден през 1856 година), четиримата седнаха на масивния махагонов бар и похапнаха топли печени сандвичи с телешко с пържени картофи (Милър и Торине) и лингуини с бял сос с миди (Кастило) и доматен сос с миди (Бритън) и много наливна „Хайнекен“.
В десет и четиримата си бяха легнали — сами — и спяха — в апартамента на хер Карл Госингер в мотел „Моника Люински“, след като бяха помолили на рецепцията да приготвят едното канапе в хола за специален агент Бритън.
Въпреки че Чарли Кастило се бе сетил да звънне на госпожица Елизабет Шнайдер, той дори не посегна към телефона, защото прецени, че е станало прекалено късно — особено за него. Нямаше никакви сили за дълъг разговор, в който да реди извинения и обяснения.
„Ще ѝ се обадя утре“, помисли си той и отпусна глава на възглавницата.
„Ако не се залисам с нещо друго и не забравя“.
След това напипа в тъмното оставения на нощното шкафче мобилен телефон, набра собствения си номер и след като се включи гласовата поща, остави съобщение: „Обади се на Бети, безсърдечно копеле“.
След това прекъсна, остави телефона на нощното шкафче, отпусна се в леглото и заспа.
ТРИ
Офис на звеното за организационен анализ
Департамент Вътрешна Сигурност
Комплекс „Небраска“
Вашингтон, Окръг Колумбия
08:25, 11 Август 2005
— Добре дошъл, шефе — поздрави госпожа Агнес Форбисън, заместник-директор на администрацията към Звеното за организационен анализ, когато Кастило, Торине, Милър и Бритън слязоха от асансьора. — Да не би вече да предпочиташ да те наричам „подполковник“?
— Предпочитам да ме наричаш Чарли, Агнес.
Тя се приближи и го целуна по бузата.
— Това вече ми е минало през главата — отвърна спокойно тя. — Вече си прекалено голяма клечка, за да се обръщам към теб на малко име. Та кажи кое от двете предпочиташ?
— Предавам се — въздъхна Кастило. — Ти си избери.
— Шефе звучи по-добре — отвърна тя. — Този град е пълен с полковници и подполковници. Да не се обидите, полковник Торине?
— Няма, разбира се — отвърна Торине.