„На това му се вика «скромна целувка». Така една леля ще целуне племенника си. Знам, знам. Тя е бясна. Има основание да бъде“.
— Миличка, опитах се да ти се обадя. Исках да ти позвъня, преди да замина за Париж. Просто не можах. Не ми остана никакво време.
„Никак не ми се иска да обяснявам какво се случи онази вечер, че тогава бе церемонията по повишението, след това разговорът с Монтвейл в Армейския клуб“.
— Няма проблем, Чарли — отвърна Бети.
Усмихна се неуверено.
— Поздравления за повишението.
— Благодаря. Не го заслужавам, въпреки това ти благодаря.
— Ако не го заслужаваше, нямаше да те повишат — отвърна Бети.
— Радвам се да те видя — каза той. — Идваш точно навреме!
— Моля?
— Нали можеш да печаташ? Имаме…
— Чарли, аз няма да работя за теб. Откъде ти хрумна?
— Защо не?
— Първо, защото Джоел ми намери работа в охраната, ще бъда на изпитателен период.
— Какво трябва да означава това?
— Означава, че щом се възстановя напълно, могат да ме назначат за постоянно. Това е работата, която искам да върша.
— Значи не искаш да работиш за мен?
— Бъди разумен. От тази работа няма да излезе нищо и ти го знаеш.
— Ами ако обещая да стоя далече от теб, докато сме на работа, и те наричам „агент Шнайдер“?
Бе очевидно, че на агент Шнайдер не ѝ е никак забавно.
Тя въздъхна.
— Чарли, тази работа няма да я бъде. Няма бъдеще.
— И можем да си останем приятели, така ли? — попита саркастично той.
— Честно казано, Чарли, дори не бях помислила за това.
Нямам доверие на себе си. Може би и на теб. Не знам. Съжалявам.
— Да не би току-що да ми каза, че ме зарязваш? И то единствено защото не успях да ти звънна и да те предупредя, че заминавам за Париж?
— Мислих много и разбрах, че това е едно от нещата, които ще се случват често. „Извинявай, Бети, филмът свърши. Трябва да хвана самолета за Тимбукту и не знам кога ще се върна“.
— Това ми е работата. Знаеш много добре.
— Не си бях давала сметка какво означава. Сега вече знам, че не мога да приема подобно положение.
— Може ли да го обсъдим? — попита Чарли.
— Разбира се, след като се настаня. Само че няма за какво да говорим.
— Нека пробваме. Никога не се знае. Как да се свържа с теб?
— Отивам в Кристъл сити — близо до Пентагона — където друг агент си търси съквартирант.
— Той как се казва?
Бети се усмихна на една страна.
— Агентът е жена. Ако се получи, ще позвъня на госпожа Форбисън и ще ѝ оставя телефонен номер.
Кастило кимна.
— Добре, Бети, така да бъде.
— Още веднъж поздравления за повишението, подполковник — каза Бети и протегна ръка.
Той я пое.
Тя я стисна, обърна се и излезе.
Обърна се от вратата.
— Пази се, Чарли.
След това затвори.
— По дяволите! — изрече бавно Кастило.
Стоеше загледан в затворената врата, след това поклати глава и се върна в конферентната зала.
XV
ЕДНО
Конферентна зала
Офис на звеното за организационен анализ
Департамент вътрешна безопасност, Комплекс „Небраска“
Вашингтон, Окръг Колумбия
10:15, 11 Август 2005
Кастило видя, че и на трите дъски са написани събития и дати, повечето означени със символи, стрелки, въпросителни знаци и свързани с черти. Джулиет Ноулс и бледото момиче, чието име не знаеше, седяха готови да започнат да пишат.
Инспектор Джон Дохърти се обърна от дъската, на която пишеше, за да види кой е влязъл в конферентната зала.
— Сега вече започвам да разбирам, подполковник — призна той, — защо толкова държите на секретността.
Кастило не обърна никакво внимание на забележката и погледна Дик Милър.
— Струва ми се, че до утре сутринта ще разберем от Националната агенция по сигурността откъде са дошли двата милиона долара. Може да е дори по-рано. Ще ни трябва Юнг, за да проследи някои неща. Да му кажем да се върне тук веднага след погребението.
Милър кимна и посегна към един от телефоните.
— Да не би да говорите за специален агент Юнг от ФБР? — попита Дохърти.
Кастило кимна.
— Той е експерт по прехвърлянето на пари.
— Знам — отвърна инспекторът.
На Кастило не му допадна тонът на Дохърти.
— Освен това знае къде са заровени някои тайни на ФБР.
— И това ми е известно — потвърди Дохърти. — За какви два милиона долара говорим?