— Певснер нямаше време да съобщи на никого за операцията ни — намеси се Кастило. — Освен това той не знаеше къде отиваме. Знаеше единствено кой е човекът, който ни трябва.
— Може вече да е знаел кой е Лоримър, Чарли — опита се да го вразуми Дешамп. — Представи си, че е казал на някого: „Я се погрижете за проблема, преди американците да се доберат до песнопойната птичка“.
— Според мен той нямаше представа къде се намира Лоримър, Едгар — настоя Чарли.
— Защо да не е знаел? — предизвика го Дохърти.
— Ако знаеше, Лоримър щеше да е мъртъв, когато пристигнахме. Алекс не обича да оставя живи хора, които знаят прекалено много за него.
— А според вас, Лоримър какво е знаел за Певснер? — попита Дохърти.
— Отговорът е много подобен. Алекс не обича да оставя живи хора, които могат да му причинят дори най-незначителното неудобство с онова, което знаят.
— И ти ли си в това число, шефче? — попита Дешамп. — Знаеш къде се намира, а гледам, че все още си жив.
— Къде е той, Кастило? — попита Дохърти.
— Последно го видях в Аржентина — отвърна Чарли.
— Мили боже! — възкликна Дохърти. — Ами Хауърд Кенеди? Той къде беше последния път, когато го видя?
— Той беше на летище „Хорхе Нюбъри“, когато се връщахме от Уругвай.
— И какво правеше там?
— Според мен Певснер го беше изпратил, за да го предупреди, ако стане нещо.
— Значи Кенеди е знаел къде да ви намери и какво е станало, така ли? — попита Дешамп.
— Да, сигурен съм, че знаеше.
— Вие ли му казахте? — попита възмутен Дохърти. — Президентът ви е поверил строго секретна мисия, а вие да разкажете на тази фурнаджийска лопата!
— Нищо не съм му казал. Разбрал е или от Певснер, или от Мунц — по вероятно от Мунц, който бе прострелян и затова бе на транквиланти и обезболяващи. Какво да направя по този въпрос?
— Това не ви ли притеснява? — попита Дохърти.
— Не. Хауърд работи за Певснер. Много добре знае какво се случва с хората, които си отварят устата, когато не трябва. Повече се притеснявам от главен инспектор Хосе Ордьонес от уругвайската полиция, който се е досетил — въпреки че не може нищо да докаже — че съм използвал „Бел Рейнджъра“ на Певснер и че ние сме ликвидирали нинджите.
— Какво смята да прави с тази информация? — попита Дешамп.
— Той е добър приятел на Мунц, знае, че и аз съм добър приятел на Мунц, затова ще предпочете случката да бъде покрита. Готов съм да се обзаложа, че накрая ще обяви, че става въпрос за наркосделка, каквато е и теорията на посланик Макгрори.
— Теория за наркосделка? — повтори възмутен Дохърти.
— Посланик Макгрори има теория, според която Лоримър, или Жан-Пол Бертран, търговец на антики, е наркотрафикант и е бил убит — а парите му откраднати — когато поредната сделка е била провалена.
— Нищо не разбирам — призна Дохърти. — Посланикът на Уругвай би трябвало да е известен за операцията. Какви са тези глупости за наркосделка? Това дезинформация ли е?
— Не знам никакви подробности за теорията му — сви рамене Кастило.
Дохърти поклати шокиран глава.
— Споменахте нещо за пари — напомни му инспекторът. — Какви са тези пари?
— Лоримър беше пръснал шестнайсет милиона долара в три уругвайски банки. Това е факт. Дали е крал от подкупите или от плащанията в „Петрол срещу храни“ — както аз мисля или парите са били предназначени за някоя сделка, просто нямам представа.
— А парите къде са?
— У нас — отвърна Кастило.
— Откраднали сте ги!
— Аз бих казал, че са прехвърлени за по-добра кауза — отвърна Кастило.
Дешамп и Милър се разсмяха.
— Юнг знае ли за тях?
— Юнг ни обясни как да ги „прехвърлим“ — отвърна Милър.
— Не искам да знам нищо повече — заяви Дохърти.
— Добре, защото не виждам причина да ви разказвам повече. А и не беше нужно Милър да се обажда.
— Кастило, нали разбирате, че с кариерата на Юнг във ФБР е свършено?
— Мислех си, че покрай Хауърд Кенеди му е известно.