— Да — потвърди Кастило, въпреки че все още се опитваше да осмисли чутото.
— Това е моментът, когато вашите приятели Лоримър и Певснер влизат в играта — продължи Кочиан. — На инспектора от ООН трябва да се плати, задето си е затворил очите, на капитана на танкера трябва да се плати, задето в Махашар е натоварил повече суров петрол, отколкото знае собственикът — а кой може да свърши тази работа по-добре от доктор Жан-Пол Лоримър, дипломат в Обединените нации, който непрекъснато пътува по света, за да прави добрини?
— Откъде е получавал Лоримър парите — предполагам, че говорим за суми в брой — за да плати подкупите? — попита Кастило.
— Офшорните банки не приемат депозити в кеш — уточни Кочиан. — Единственото, което ги интересува, е откъде идват парите.
— Добре.
— На практика няма ограничения за тегленето от поверените им суми. Те с огромно удоволствие ще прехвърлят исканата сума в банката, която посочите, а на Каймановите острови няма ограничение каква сума можете да качите на самолета.
— Подозирам, че Лоримър има една или повече сметки на Каймановите острови — нали разбираш, Карл, че използвам Каймановите острови само за пример; банки на още поне двайсет места извършват същата услуга — в тях се прехвърлят пари от някоя реномирана банка, от която се тегли или в брой, или с превод.
— Огромни суми са били изпращани в Ирак. В един от палатите на синовете на Саддам открили милиард — цял един милиард — долара в чисто нови американски стотачки, все още в пластмасовите бандероли, както са излезли от официална американска печатница.
— Подозирам, че по-голямата част от парите — сумите в брой — е била превозена в Ирак на някой от самолетите на Певснер, въпреки че съм сигурен, че има и други замесени. Само че на Певснер му се носи славата, че изпълнява честно сделките си и успява незабелязано да прекара огромни суми.
— Има ли някаква руска или кубинска връзка? — попита Кастило.
— Карлхен, нали вече ти казах, че Путин се е накиснал в тази работа до ушите — отвърна Кочиан. — Просто нямам достатъчно доказателства, за да отпечатам материал по този въпрос.
— Той за кой Путин говори, Кастило? — обади се Дохърти. — За твоя приятел мафиот или за президента на Руската федерация?
Кастило се поколеба, преди да отговори.
— Не говори за Певснер.
— Мили боже! — възкликна Дохърти.
— Те вече не са от полза — обади се Едгар Дешамп с тих унесен глас. — Но въдицата е така заложена, че да ги изтегли, когато се наложи.
— За какво говориш? — попита Кастило.
Дешамп заговори нормално:
— Благодаря ви, господин Кочиан — каза на унгарски той. — Ще ви позвъним отново. Много ми се иска да чуя още по този въпрос.
— Кой е този господин? — попита Ерик.
— Казвам се Дешамп, господин Кочиан. Приятел на Карлхен съм.
— Значи двама — отбеляза Кочиан. — Мога ли вече да седна спокойно да закусвам?
— Bon appbtit — отвърна Дешамп, обърна се към Кастило и заговори на английски: — Много ми се иска да поговоря с приятеля ти, Карлхен.
— Можеш да прекъснеш връзката, Нидермайер — нареди Кастило и се обърна към Едгар: — Така и не разбрах за какво говориш, Едгар.
Дешамп се усмихна.
— Цели два дни се опитвам да разгадая тайнствените символи на Дохърти и така и не успявах, докато най-сетне, в мига, в който чух за щедрия дребен тексаски търговец на петрол… Еврика!
Всички зачакаха да продължи.
— Защо му е на един дребен тексаски търговец на петрол — предполага се, че е патриот — да дарява най-неочаквано два милиона долара на някакви откачалки, при това мюсюлмани, при това във Филаделфия? Какъв е отговорът? Може да си е сменил вярата. Малко вероятно. Друга възможност. Направил го е по собствено желание. Защо да го нрави? Защото са му промили мозъка, а въдицата вече е заложена.
— Как така са му промили мозъка? — попита Милър.
Дешамп не обясни веднага.
— Запитах се: „Как се вместват куфарчетата с атомни бомби?“ — продължи той. — Те пък откъде се взеха?
— Изобщо не разбирам накъде биеш, Едгар — намеси се Дохърти.
Дешамп не им обърна никакво внимание.
— Според Карлхен…
— Чичо Ерик може да ме нарича Карлхен, Едгар, но ти не — сряза го Кастило.
— Приеми най-искрените ми извинения, шефче — отвърна насмешливо Дешамп. — Според нашето шефче нинджите, които е покосил в двореца хасиенда на мечтите…
— Имението „Шангри-Ла“ — поправи го Кастило, без да мисли.