— Какво искаш да направим, шефче? — попита Дохърти.
— Ти така и не ни каза какво мислиш за „Кениън Ойл Рифайнинг енд Броукъридж Кампъни“. Тя как се вмества, Едгар?
— А, да. Това може и да ви се стори доста измислено, но има вероятност да е истина. Руснаците знаят, че Кениън е вътре в далаверите покрай „Петрол срещу храни“. Може да са печелили рамо до рамо, може и да не са. Златният кладенец на „Петрол срещу храни“ пресъхва. Така че никой няма нужда от Кениън.
Той замълча, за да подреди мислите си.
— Нека приемем, че Путин е от стожерите на КГБ, но с чувство за хумор — продължи Дешамп. — Или пък не е толкова зловещ като останалите. Както и да е, той успява да закачи Кениън на въдицата. „Прави, каквото ти казвам, и от ФБР никога няма да научат какво лошо момче си бил“. Всички пари на Кениън са на Кайманите. „Как да разбера докъде е налапал въдицата?“ Разузнавателната общност знае всичко за типовете от Филаделфия, които подигравателно нарича „луди глави“. Поставени са под наблюдение. „Навремето американците налапаха яко въдицата за скритите куфарчета с ядрени бомби. Я да видим сега дали не можем да ги накараме да преглътнат. Затова ще кажа на тъпака от Мидланд да прати на лудите глави два милиона долара, за да си купят стара мина с тунели, където да се скрият и предпазят по време на ядрения удар по Филаделфия. Тъй като ги наблюдават, разузнавателната общност веднага ще заподозре нещо. В края на краищата, американската разузнавателна общност ще се пръсне като мухи без глави, за да търси нахалос куфарчетата с ядрените бомби, които никога не са излизали от хранилището в Сибир. Кеф, прецакахме ги“.
Той замълча, за да остави на слушателите си време да осмислят думите му.
— Какво е хубавото на този план? Путин знае за четирийсетте и шест милиона, които Кениън държи в банка на Кайманите. Приятелчето на Путин, известният полковник Сунев, върнал се в родината, след като натрупал опит като преподавател в университета „Гринел“, лесно ще намери къде да профука четирийсет и шест милиона. Или пък Путин и Сунев ще си ги делнат.
— Едва ли Кениън е горял от желание да се раздели с паричките. Въпреки това послушно е изпълнил заръката. Сега вече Путин го държи отвсякъде — не само заради „Петрол срещу храни“ — и укриването на пари — ами и задето е изпратил два милиона на лудите глави от Филаделфия, за които се знае, че имат връзки с терористи. Схващаш ли накъде бия, шефче?
— Мисля по въпроса — отвърна Кастило. — Доста е завъртяно, но…
— Кениън или им дава парите, или отива в затвора — обади се Милър. — На кого може да се оплаче, че това е бил чиста проба пладнешки обир?
— Точно така — потвърди Дешамп. — Какво ще кажеш, шефче?
— Ще кажа, че трябва да си поговорим с Кениън от Мидланд. Може да успеем да го накараме да ни изпее кой го е накарал да прехвърли парите във Филаделфия.
— „Може“ ли каза? — попита Милър.
— Защо си решил, че ще ти каже каквото и да е? — попита Дохърти. — Това са само приказки.
— Господи, чак сега се сещам, че Джейк се прибра — ядоса се Кастило.
Милър веднага разбра какво иска да каже.
— Чарли, ти ще управляваш, а аз ще се заема с радиото — предложи той.
Кастило го погледна за момент, преди да отговори.
— Сигурен ли си?
Милър кимна.
— Добре, звънни им да изкарат „Гълфстрийма“ от хангара.
— Веднага ли тръгвате за Тексас? — попита Дохърти.
— Тръгваме за Тексас, а оттам за Буенос Айрес — уточни Кастило. — Защо не звъннете на съпругата си и не я помолите да ви стегне малко багаж и да ви извади паспорта?
— Никой не спомена, че ще пътувам извън страната и че ще участвам в тази необмислена мисия — оплака се Дохърти.
— Предполагам, че това е начинът да покажете на всички нас, че имате намерение да създавате трудност — сопна му се Кастило.
— Искам и аз да дойда — намеси се Юнг.
— Не бих и помислил да те оставя сам вкъщи, Дейв — отвърна Чарли. Погледна Дохърти. — Мога да ви накарам да дойдете, инспекторе, и вие го знаете. Не искам да идвате с нас, ако ще създавате главоболия. Решавайте.
Дохърти срещна погледа на Кастило и помълча за кратко.
— Колко време ще отсъстваме? — попита накрая той.
— Предполагам, по-малко от седмица — обясни Кастило. — Благодаря ви.
— Какво ще правим с дъските? — поиска да знае инспекторът.
— Тъкмо за това мислех — отвърна Кастило. — Иска ми се да занесем всичко в квартирата в Буенос Айрес. Има ли как да ги снимаме и да ги препишем там?