— Дебелака ли? — попита Кастило, докато си припомняше якото дванайсетгодишно момче, което се опитваше да преглътне сълзите, след като разкървави носа му.
— Точно така — потвърди Фернандо. — Дебелака. Вече никой не му казва така.
— Той ли е собственик на „Кениън“?
— Той е.
— Защо ми се струва, гринго, че никак няма да ми хареса внезапният ти интерес към Филип Дж. Кениън III?
— Изобщо няма да ти хареса, Фернандо — обясни Кастило. — Знаеш ли дали е в Мидланд?
— Вчера беше тук — заяви Фернандо. — Видях го в клуб „Петролиъм“. Попита ме дали играя покер и се наложи да кажа „не“, защото Мария, баба ти и семейство Мунц бяха с мен. Петъчните игри по мъжки са просто една легенда и нищо повече.
— А тази вечер дали ще бъде в клуб „Петролиъм“?
— А ти ще ми кажеш ли защо питаш?
— Няма да стане по телефона. Като се видим.
— И кога ще бъде това?
— Веднага след като се обадя на още един човек, тръгвам към летището. Полетът е около три часа. Сложи още час и половина, докато се вдигнем. Сега е десет. Махни един час заради часовата разлика. Значи ще пристигнем към три. После заминаваме за Буенос Айрес.
— Кои сте вие?
— Юнг, Дешамп, не го познаваш, Дохърти, клечка от ФБР, Милър и аз.
— Плюс Джейк Торине. Малко ще се посбутате, но всичко ще бъде наред.
— Джейк няма да дойде и по всяка вероятност довечера няма да останем.
— Чакай малко да се разберем. Разбира се, че ще останете довечера. Баба ще се надява да прекарате нощта тук. Господи, изобщо не ти пука за хората, нали, Карлос?
— Добре, ще прекараме нощта.
— След като Джейк няма да идва, кой ще пилотира „Гълфстрийма“?
— Милър ще се оправи с радиото — отвърна с леко колебание Кастило.
— Защо не. Ти летиш на „Гълфстрийм“ вече от цели десет дни. А и преди това имаш богат опит. Да кажем едни десет, може би дори дванайсет часа. Имаш поне шест кацания. Ти си луд бе, да знаеш.
— Мога да летя на „Гълфстрийма“.
— Има стари пилоти, има и неразумни пилоти, но понятието стар неразумен пилот не съществува. Разбра ли?
— Мога да летя на „Гълфстрийма“. Той се управлява сам.
— Бих казал, че ми беше приятно, че се познавахме, но няма да съм напълно искрен.
— Значи няма да ме посрещнеш в Мидланд? — попита Кастило и продължи, без да даде шанс на Лопес да отговори. — Не, по-добре накарай старшия агент от Тайните служби да ни посрещне. Трябва да поговоря с него и предпочитам това да стане на летището.
— Желанията ти са заповед за мен, Карлос. Ще се видим следобед.
Той затвори.
„Отново ме нарече Карлос. Нарече ме Карлос три пъти. Сигурно ми е много ядосан.
За съжаление, има основателна причина“.
Вдигна слушалката отново и набра дълъг номер, изваден от мобилния на Дарби.
— Hola!
— Здрасти, Алекс — поздрави Кастило на руски.
След дълго мълчание Александър Певснер отговори на руски:
— Ха, не е ли това подполковник Кастило, бившият ми приятел? Учудвам се, че смееш да ми звъниш.
— „Бивш приятел“ ли каза, Алекс?
— Излъга ме за нещо много важно за мен.
— Ще ми кажеш ли за какво става въпрос? Или смяташ да се цупиш като дете.
— Смееш да отричаш? Да ми се присмиваш?
— За присмиването признавам. На теб лесно може да ти се присмива човек. Но не мога да отрека нищо, докато не ми кажеш за какво става въпрос.
— За Мунц.
— Какво за Мунц?
— През всичкото време си знаел къде е, а каза, че не знаеш.
— Не съм казвал, че не знам къде е — отвърна Кастило. — Не съм ти казал, че не знам. Ти сам си решил така.
— А сега знаеш ли къде е?
— Кенеди не може ли да го открие?
— И семейството му го няма, подполковник бивш приятелю.
— Не разбирам въпроса ти. Да не би да се опитваш да ми кажеш, че Хауърд не може да намери Алфредо и семейството му? Или ме питаш къде са госпожа Мунц и момичетата?
— Ако знаеше къде са жените, щеше ли да ми кажеш? Искам да чуя истината.
— Знам и ще ти кажа.
— Къде са.
— На сигурно място. На най-сигурното място, което съществува в момента.
— Няма ли да ми кажеш кое е това място?
— Не.
— Ами Алфредо?
— Той е на второто най-сигурно място, за което се сещам.
— Искам да говоря с Алфредо.
— Той ти има номера, Алекс. Ако искаше да говори с теб, щеше да ти позвъни. Той решава. Що се отнася до сеньора Мунц, дай ми четири часа, за да я пусна от килията и да премине действието на успокоителните, и ще я попитам дали иска да ти позвъни. Само че едва ли ще реши да си говори с теб, без Мунц да ѝ разреши, което означава, че се връщаме пак в началото.