— Копеле гадно. Когато те намеря, горчиво ще съжаляваш.
— Не се налага да ме търсиш. След двайсет и четири часа ще бъда в Аржентина и искам да говоря с теб. Също и едни мои приятели.
— Ха!
— Алекс, обаждам се, за да се уверя, че все още ще бъдеш жив, когато пристигна.
— Това пък какво трябва да означава?
— Много е възможно разни хора — твои сънародници — да се зарадват, ако те видят с индийска точка между веждите, много подобна на онези, които ти обичаш да оставяш в средата на челото.
Последва кратко мълчание.
— Мои сънародници ли каза? Това пък какво трябва да значи?
— Един от хората, които присъстваха, когато Алфредо се простреля, докато си чистеше пистолета, се оказа от кубинското разузнаване. Следователно, напълно логично е и руското разузнаване да е намесено.
Последва ново мълчание, преди Певснер да заговори възмутено:
— Кубинско разузнаване, значи. Това пък откъде го чу? Защо да ти вярвам?
— Повярвай, приятелю Алекс, защото ти го казвам аз. Освен това повярвай, че хората, които се опитаха да разпитат Ерик Кочиан в Будапеща, са от бившето Щази. Повярвай, защото аз ти го казвам.
Тъй като Певснер не отговори, Кастило продължи:
— Защо не попиташ приятелчетата си? Кубинецът е майор Алехандро Винченцо. Навремето е бил бодигард на Кастро. Все още нямам имената на хората от Щази, но работя по въпроса.
Певснер дълго мълча преди да попита:
— Как се казваше онзи?
Кастило повтори името по букви.
— Откъде разбра, Чарли? — попита Певснер.
— Извинявай, не мога да ти кажа.
— Нямаш ли ми доверие?
— Че защо да ти имам? Преди минута заяви, че вече не сме приятели. — Сега бе ред на Кастило да мълчи. — Алфредо знае. Тъй като ти няма достатъчно доверие дори за да ти се обади и да каже „Здрасти, Алекс! Как си?“, ще те оставя сам да откриеш откъде сме разбрали.
— Алфредо няма причина да не ми вярва, ти също — сопна се Певснер.
— В интерес на истината, аз ти вярвам. Донякъде. Очевидно Алфредо не е толкова сигурен. В противен случай, досега да ти е звъннал.
— Искам да говоря с Алфредо, Чарли.
— Чарли ли каза? Не бях ли подполковник Бивш приятел?
— Искам да говоря с Алфредо, Чарли — повтори Певснер.
— В такъв случай, когато дойда, може и да уредим нещо.
— Искам да говоря с него веднага.
— Поздрави семейството си, Алекс. И се пази. Приятелите ти не са толкова много, колкото си мислиш.
ДВЕ
Международно летище „Мидланд“
Мидланд, Тексас
14:55, 12 Август 2005
— Аз ще се оправя, Дик — каза Кастило.
Милър вдигна и двете си ръце, за да покаже, че му оставя управлението на самолета.
Бяха им дали разрешение за кацане на писта 34R.
Имаха ясна видимост.
„Никак не му стана приятно, че ми прехвърли контрола, помисли си Кастило. Поне подсъзнателно. Знае, че не е безопасно да го оставя той да приземи самолета само с един здрав крак. Дик наистина обича да лети. Не съм като него. Никога не съм бил. Върша го, защото трябва, старая се, защото е приятно, когато изпълнението ти е на ниво.
Би трябвало да успея да приземя това чудовище без проблеми. Заходът е бавен и нисък, 34R е дълга три хиляди и осемстотин метра, петнайсет широка.
Фернандо се оказа прав. Не трябва да летя сам само е няколко летателни часа на тази машина“.
Гласът на наземен контрол привлече цялото му внимание.
— „Гълфстрийм три-седем-девет“ — обади се операторът — „Еър Форс F–15D“ рулира за излитане на 34R.
Преди Кастило да успее да изрече и дума, Милър се обади:
— Благодаря. Виждаме го.
Сив „Еър Форс“ увеличаваше скоростта по пистата. Вдигна се почти веднага, носът му бе насочен нагоре и за момент изглеждаше така, сякаш е точно под тях. Фюзелажът — широк колкото да побере пилотската кабина — бе вдигнат. На задната част на крилата се виждаха вертикалните стабилизатори.
Пилотът продължи да се изкачва с впечатляваща скорост.
— Видя ли копелето! — възкликна с възхищение Милър.
— Какво означава това „D“? — попита Кастило.
— Тренировъчен — отвърна Милър. — С две седалки.
— Какво прави в Мидланд? — зачуди се Кастило. — Този път предлагам да кацнем.
Десет секунди по-късно, Милър докладва:
— Колесникът свален и застопорен.