Дешамп започна да рови в куфарчето си и извади купчина снимки, прехвърли ги бързо, избра две и ги постави пред Кениън.
— Познавате ли го? — попита той.
— Ето го — отвърна Кениън.
— Ами този?
— Същият е.
— Сигурен ли сте?
— Сигурен съм. Касиди разговаряше с него на бара малко преди най-неочаквано да ме познае, да се приближи и да ми съобщи, че има нужда от услуга.
— Чакайте малко — спря го Дохърти. — Господин Дешамп показа на господин Кениън две ясни снимки, едната цветна, другата черно-бяла, на бял мъж, приблизително на четирийсет и пет, около метър и седемдесет и пет, приблизително осемдесет и пет килограма, а господин Кениън потвърди, че въпросният човек е бил с Касиди в хотела. Мъжът очевидно е познат на господин Дешамп, но за нас с подполковник Кастило е непознат.
Дешамп обърна гръб на Кениън и изрече само с устни „Сунев“.
Дохърти се обърка, но бързо направи връзката. След това се усмихна. Накрая усмивката му изчезна.
— Какво мислите за добрия си приятел сега, Кастило? — попита доволно той.
— Никога не съм казвал, че ми е добър приятел. Казах ви само, че няма да ви дам сведения за него — отвърна Кастило. След това погледна Дешамп и възкликна:
— Бинго!
— Бинго, шефче, и още как — потвърди Дешамп.
Дохърти отново се обърна към Кениън:
— Казвате, че Касиди ви е заговорил на бара в хотела.
— Точно така.
— Мъжът от снимката, която ви показа господин Дешамп, дойде ли с него?
— Не, господине.
— Казахте, че поискал от вас услуга. Каква е тази услуга?
— Каза, че имал малък проблем с парите и искал да направи добро за една джамия във Филаделфия.
— Затова поиска от вас да прехвърлите по сметка на джамията два милиона долара от сметката си в „Каледониан Банк енд Тръст Лимитед“, така ли? — попита Дешамп.
— Каза, че било за кратко — отвърна Кениън. — Знаех, че лъже. Но какво можех да направя?
— Да, наистина. Какво можете да направите? Ако не му свършите работа, той ще съобщи на данъчните, че сте били много лошо момче, нали така?
Кениън сви рамене и кимна.
— Освен това сте разполагали с четирийсет и шест милиона от парите, дошли от „Петрол срещу храни“, които са били в „Каледониан Банк енд Тръст Лимитед“. Ако се намесят данъчните, ще изгубите и тях, прав ли съм?
— Какво очаквате да кажа?
— Разпитът на Филип Дж. Кениън III се прекратява в деветнайсет и петнайсет на 12 август 2005 година. Присъстващите по време на разпита са непроменени — обяви Дохърти и взе касетофона от коленете на Кениън.
— Върви в тоалетната, Дебелак — нареди Кастило. — Затвори вратата и остани там.
— Ами дрехите ми?
Кастило посочи тоалетната.
Кениън се изправи непохватно и тръгна гол по пътеката.
— Какво ще правим с него? — попита Кастило, след като вратата се затвори.
— Мен ли питате, подполковник? — намръщи се Дохърти.
— Защо не? Вие сте в криминалния бизнес, аз съм в терористичния. Искам само да ви кажа, че онзи нещастник може да е всякакъв, но не е терорист.
— Той е съконспиратор — уточни Дохърти. — И съучастник, преди и след деянието.
— Както кажете. Та какво ще правим с него?
— Някой интересува ли се от мнението ми? — попита Дешамп.
— Не съм забелязал — отвърна сериозно Кастило.
— Да ти го начукам, шефче — отвърна добродушно Дешамп. — След като държите да чуете мнението ми, искам да предложа Джон да се свърже с експерти по разпитите, които да измъкнат от Дебелака всичко, което знае, като двамата господа — той кимна към агентите от Тайните служби — след като бъдат надлежно инструктирани, ще присъстват по време на разпитите.
— Записите от разпитите да бъдат предадени на ЗОА — нареди Кастило. — В никакъв случай да не попадат в ръцете на прокурор, преди да решим какво ще правим.
— Това последното никак не ми харесва — заяви Дохърти.
— И аз си помислих, че няма да ви хареса — отвърна Кастило. — Какво се опитвате да кажете?
— Ще направим, както каза Едгар — продължи Дохърти.
— Какъв е рискът да звънне на някого по телефона и да изплаче за помощ?
— Ще му кажем, че телефоните му ще се подслушват, че човек от Тайните служби ще го дебне денонощно, докато приключим с него, че ако пак реши да се прави на лошо момче, на секундата заминава за затвора във Флорънс и остава там, докато свят светува — реши Кастило.
Погледна Дохърти.
— Добре — съгласи се инспекторът. — А сега какво? Какво ще правим?
— Връщаме се в Мидланд, за да вечеряме с баба ми. Утре сутринта летим за Буенос Айрес.