Певснер погледна какво носи Брадли.
— Случайно минавах покрай един клуб „Сам“ — обясни Кастило. — Сетих се, че Сергей и Александър обожават палачинки, и си казах: „Давай!“
— Дай ги на Янош — нареди Певснер.
— Какво толкова, аз ще ги занеса — отвърна Кастило. — Ако Янош ги поеме, ще трябва да премести ръка от пистолета си, а знам, че това му е безкрайно неприятно. — Той пое брашното и кленовия сироп от Брадли. — Това е всичко засега, Брадли — каза той и се обърна към Певснер. — Няма ли да ни поканиш, Алекс?
Певснер въздъхна шумно, поклати глава, обърна се и отвори вратата на къщата.
Янош ги последва вътре.
— Току-що си спомних кога те видях за последен път, Василий… извинявай, Алекс — обади се Дешамп.
— Къде? — полюбопитства Певснер.
Дешамп се обърна към Кастило.
— Помниш ли, когато Лоран-Дезире Кабила се опитваше да свали Мобуту Сесе Секо в Конго, Чарли?
— Смътно. Кога беше това? През 1997 или 1998?
— Деветдесет и седма. Добрите имали нужда от оръжие, затова се обадих на Алекс… всъщност Алекс от Александър ли идва?
— Името ми е Александър Певснер — отвърна с леден глас Певснер, — както ти е добре известно.
— Точно така — отвърна Дешамп. — Та обадих се аз на Александър и той не само че имаше онова, което бе нужно на добрите, ами го предложи на прилична цена и бе готов да го превози от мое име. Тъкмо се бе сдобил с първия си „Боинг 737“. Преди това имаше — извинявай, Александър, но това е истината — два, може би три разнебитени „Антонов“, които непрекъснато сервираха разни неприятни изненади.
Кастило погледна Певснер. По изражението му не можеше да се разбере нищо, ала очите му можеха да прогорят дупка през сърцето на стария агент на ЦРУ.
Дешамп продължи:
— Проблемът беше, че искаше плащане в брой при доставката, нали така, Александър. До този момент все си мислех, че партньорите ме знаят като честен човек. Преди се бяхме занимавали доста с тази работа и той винаги си бе получавал парите. А и в тази сделка нямаше кой знае какво. Няколкостотин „Калашников АК–47“, муниции, няколко гранатомета и десетина леки картечници „Браунинг“, останали от Виетнам. Нали така, Александър?
— Всички сме наясно, че не си тук, за да си припомняме миналото — заяви Певснер. — Мога ли да се надявам, че този цирк скоро ще свърши?
— Нека доразкажа на Чарли, Александър — продължи невъзмутимо Дешамп. — Та наложи се да отскоча до Касингани — някогашния Станливил понесъл куп пари в куфарчето си…
— По дяволите, Чарли — прекъсна го неочаквано Певснер, очевидно загубил самообладание. — Какво си направил с Алфредо Мунц и семейството му? Писна ми от извратеното ти чувство за хумор.
— Момичетата работят в кухнята на затвора — отвърна Кастило. — Май се приспособяват добре. Искаш ли да видиш снимки?
— Стига да не те затруднявам — отвърна с леден глас Певснер. Бе все още зачервен, но поне се владееше.
— Може ли да се преместим в хола? Снимките са на компютъра ми. Трябва някъде да го сложа.
— Знаеш къде е холът — отвърна Певснер.
— Дамата, която е прегърнала сеньора Мунц, е баба ми — обясни Кастило на руски, когато отвори лаптопа, за да покаже на Певснер как да прехвърля снимките.
Минута по-късно Кастило заговори:
— Би трябвало да ти се разсърдя, задето дори ти е минало през ума, че ги държа тато заложници. Всъщност малко те съжалявам.
Певснер срещна погледа му.
— Просто не знаех какво да мисля.
— Извинението се приема — отвърна Чарли.
— Ами Алфредо?
— Наблизо е.
— Искам да говоря с него.
— Той няма да дойде тук.
— Искам да му задам някои въпроси, но ще го направя само лично и насаме.
— Той няма да дойде тук — няма ти доверие, Алекс — а аз няма да те заведа при него. Телефонът няма ли да свърши работа?
Певснер поклати глава.
— Искам да го погледна в очите.
Кастило не отговори.
— Очевидно на теб ти има доверие — отбеляза Певснер.
— Мисля, че да.
— А ти на мен имаш ли ми доверие?
— Нека първо ти задам един въпрос, Алекс. Ти имаш ли ѝ доверие?
— Като се има предвид, че имаме различни цели, да.
— Моят отговор е същият, Алекс. Нека сега ти кажа каква е моята цел. Искам Хауърд Кенеди. Ще го кажа по друг начин. Ще се добера до Хауърд Кенеди.
— Това пък какво означава?
— Означава, че ще го пипна и ще го закарам в Щатите. Уговорката ни с теб е все още валидна, но за Хауърд вече не важи.
— Защо ти е Хауърд Кенеди?