— Брадли, върви кажи на Солес да докара „Трафика“ веднага — нареди Кастило.
В същия момент ванът потегли към тях.
— Ще качим Янош в „Трафика“ и се изнасяме оттук — разпореди се Чарли. — Направо не е за вярване, че ченгетата още не са дошли.
— Гаражът е звукоизолиран — обясни компетентно Мунц. — А нещастното момиче в кабинката за плащане няма да посмее да си подаде носа, докато не пристигне полиция. Няма да им каже нищо от страх да не се върнем за нея. Разполагаме с не повече от минута, преди някой да приключи с вечерята си и да дойде да си вземе колата.
Сержант Робърт Кенсингтън дотича и се отпусна на колене пред Янош.
— Какво прави той? — попита Певснер.
— Каквото е необходимо, за да опази Янош жив — отвърна Мунц. — Има медицинско образование.
— На Янош му трябва болница, хирург — настоя Певснер.
— Хирургът в болницата ще задава въпроси — обясни Мунц. — Кенсингтън ще го оправи, Алекс. Той извади куршума от рамото ми.
— Ти решаваш, Алекс — заяви Кастило. — Можеш да останеш тук и да кършиш ръце над проснатия Янош и да се оправяш с ченгетата както си знаеш или да ни помогнеш да го качим във вана. След трийсет секунди се махаме.
Певснер срещна погледа на Кастило, след това пристъпи към Янош и го подхвана под раменете, за да е по-лесно на другите да го вдигнат.
Трийсет секунди по-късно Янош бе отпуснат на една от задните седалки. Сержант Кенсингтън слагаше превръзка, за да спре кръвотечението.
— Гледай си в краката — провикна се Дешамп. — Взех два „Мадсъна“. Все още са заредени.
Десет секунди след като Чарли и Макс се качиха отпред и вратите бяха затворени, Солес подкара „Трафика“ по рампата и разби тънката бариера. Кастило чу пронизителния вой на алармата.
Петнайсет секунди по-късно бяха на шосе 8 и се насочваха на юг със сто и трийсет километра в час.
Кастило се обърна да погледне през задния прозорец. Беемвето ги следваше.
Погледна Дешамп.
— Какво друго намери във вана?
— Ще ти кажа по-късно — отвърна Дешамп. — Ако в най-скоро време се наложи да ни разпитват най-добрите ченгета на Пилар, по-добре е да не знаеш.
ПЕТ
„Нуестра Пакеня Каза“
Кънтри клуб „Майерлинг“
Пилар, Провинция Буенос Айрес, Аржентина
21:55, 13 Август 2005
Кастило, Певснер и Дешамп се облегнаха на стената на една от спалните на долния етаж. Не откъсваха поглед от сержант Робърт Кенсингтън, който довършваше превръзката на Янош. Леглото бе повдигнато с няколко циментови блокчета, за да бъде на същото ниво като операционна маса.
— Куршумите са като пиенето — отбеляза Кенсингтън. — Колкото по-едро е тялото — освен ако куршумът не е поразил някой важен орган — толкова по-малък е ефектът им. А този е много едър.
Янош, вече упоен от таблетките, които му бе дал Кенсингтън, се съгласи весело:
— И още как. Доста по-едър съм от останалите мъже.
— Може да не е много умен, но е наистина по-едър от повечето — съгласи се с обич Певснер.
Кастило и Дешамп се разсмяха.
Мобилният на Певснер иззвъня. Той погледна екрана, за да провери кой се обажда, и посочи вратата към терасата и градината.
— Може ли? — попита той.
— Разбира се — отвърна Кастило.
Певснер излезе от стаята и спря в средата на градината. Бяха изключили лампите, които се задействаха при движение, въпреки това от quincho идваше достатъчно светлина, за да виждат ясно. Кастило и Дешамп излязоха от стаята на покритата с плочки тераса.
Когато Певснер приключи разговора, двамата се отправиха към него.
— Ана и децата са във възторг, че най-неочаквано ще ги заведа на вилата в Сан Карлос де Барилоче, за да покарат ски — обясни Певснер. — Ана се притеснява, че ще отсъстват от училище, но при тези обстоятелства…
— Разбирам — отвърна Кастило.
— Пътуват към „Хорхе Нюбъри“ — продължи Певснер. — Уредих един „Лиър“ да ни закара до Барилоче. Ако ми позволите да се възползвам от гостоприемството ви, искам да помоля за още една услуга.
— Кажи какво? — попита Чарли.
— Не искам Ана и децата да виждат Янош в сегашното му състояние, а Янош — въпреки че в момента е в чудесно настроение — не е в състояние да прелети над половин Аржентина. Има едно място, недалеч оттук, където ще бъде в безопасност и ще може да се възстанови. Иска ми се „Рейнджърът“ да ни вземе…
— Няма да стане оттук — прекъсна го Кастило. — Съжалявам.
— Не, разбира се — отвърна Певснер. — Позволи ми да продължа, приятелю.