— Търговец на антики ли? Бихте ли ми казали — струва ми се, че знаете — защо е предприел подобна стъпка?
— Очевидно е бил замесен в скандала „Петрол срещу храни“. Почти съм сигурен, че е бил касиерът. Знаел е кой колко е взел, кога и за какви сделки. Вероятно затова са го убили. Освен това съм сигурен, че си е присвоил част от парите. Беше пръснал почти шестнайсет милиона долара в различни банки в Уругвай. Може и да е бил убит за наказание за кражбата.
— Не е редно да се говори лошо за мъртвите — каза Мастърсън, — но това обяснява много. Алчността е чудесен мотив в случая на Жан-Пол. В комбинация със заблудата, че е по-умен от онези, от които е крал, е успял да преодолее всякакви задръжки.
— Няма да споря по този въпрос, господине, но наистина не знам защо го е направил.
— Как успяхте да го откриете? При това толкова бързо.
— Добър въпрос, Чарли — обади се и Вик.
Кастило го погледна недоволно, след това отвърна бързо:
— Не искам да ви прозвучи рязко или самодоволно, но просто извадих късмет.
— Ами парите? Какво ще стане с парите? Казахте, че са шестнайсет милиона.
— Да, господине. У нас са.
— А някой знае ли, че са у вас?
— Не, господине.
— Какво смятате да правите с тях? Господи! Цели шестнайсет милиона! — възкликна Д’Алесандро и си спечели нов недоволен поглед от Кастило.
— Господин Мастърсън, помните ли, когато ви казах, че президентът е наредил на посланик Монтвейл, на главния прокурор, на държавния секретар и на секретаря на Вътрешна сигурност — на всички — да ми осигуряват всичко необходимо, за да заловя убийците на господин Мастърсън?
Възрастният мъж кимна.
— Това бе истина, ала не цялата истина. Онова, което ще ви кажа — а то е строго секретно по заповед на президента и предпочитам да не става достояние на госпожа Мастърсън…
— Разбира се — прекъсна го Мастърсън.
— Президентът създаде тайна организация и я натовари със задачата да открие и обезвреди виновниците за убийствата на господин Мастърсън и сержант Маркъм.
— Да обезвреди ли? Това трябва да е същото като „да ликвидира“ от времето на войната във Виетнам.
— Почти същото — потвърди Д’Алесандро.
— Предпочитам да не отговарям на този въпрос, господине — отвърна Кастило.
— Добре. А кой — ще проявя разбиране, ако не можете да ми отговорите — ръководи тази тайна организация? Посланик Монтвейл ли? Може би ЦРУ?
— Аз, господине. Това е другото, което не бива да споменавате пред госпожа Мастърсън.
Мастърсън кимна и сви устни.
— Парите ще бъдат използвани за поставената от президента задача — обясни Кастило.
— На това ли му се казва справедливост? — попита Мастърсън. — Преди малко се притесних, че посланик Лоримър…
— Какво той, господине?
— Единствените роднини на Жан-Пол са родителите му и Бетси. Това означава, че ако не е оставил завещание, с което да остави натрупаните блага на някоя френска сладурана, което ми се вижда съмнително, те са преките му наследници. Посланикът ще се досети, че няма начин Жан-Пол да е спечелил тези пари с честен труд. Щеше да му е много трудно да преглътне истината. Господ е свидетел, че Бетси няма нужда от пари, да не говорим, че ще откаже да ги приеме.
— Господине, господин Лоримър е притежавал — според мен е изплатено и няма ипотека — огромно имение — ферма — в Уругвай. Освен това е притежавал — в това съм абсолютно сигурен — приятен апартамент на „Рю Мосю“ в седми район на Париж.
— Живеел е в Париж, следователно е имал нужда от апартамент. Много хора си правят застраховка, за да изплатят ипотеките на апартаментите си в случай на смърт. Същото може да важи за фермата в Уругвай, където Жан-Пол е предвидил да се оттегли при пенсионирането си. Въпросът е как да обясним на посланика криминалните обстоятелства около смъртта на Жан-Пол.
— На това му се казва невъзможен въпрос — отвърна Кастило. — Ще се опитам да ви обясня с какво разполагаме. Досега, местната полиция в Такуарембо е уведомена за инцидента. Въпросът е каква част от истината са успели да открият.
Той замълча, за да може събеседникът му да осмисли чутото.
— Сложихме пластмасови белезници на слугите и им вързахме очите. — Замълча отново. — Сред тях имаше младо уругвайско момиче, с което господин Лоримър очевидно бе в интимни отношения.
Изчака Мастърсън да размисли над този факт и продължи едва когато забеляза в очите му да проблясва презрение.