— Предполагам, че въпросните хора вече са научили, че единственото, което са постигнали, е смъртта на господин Лоримър. Знаят също така, че неизвестни лица са ликвидирали екипа им. Сигурно предполагат, че неизвестните са задигнали всичко, което е било в сейфа — и пари, и информация. Те нямат представа кои сме ние — можем да сме конкуренти, които се опитват да накарат Лоримър да замълчи завинаги, може да искаме парите, може да сме най-обикновени уругвайски бандити. Малко вероятно е да решат, че сме от американските Специални части, но не е изключено.
— Струва ми се много вероятно, че хората, които ни нападнаха, са същите, които убиха господин Мастърсън, но не съм сто процента сигурен. Ако са същите — или пък втора ударна група — те са професионалисти и ми се струва, че ще се покрият.
— Може и да се окаже, че са в състояние — това никак няма да ме учуди — да държат под око банковите сметки на снаха ви, вашите, за да са сигурни, че не сте забогатели с шестнайсет милиона долара. Само че това няма да стане.
— Опитвам се да кажа, че вече нямат причина да се опитват да наранят госпожа Мастърсън и децата. Лоримър е вън от играта, така че няма какво повече да искат от нея.
— Искате да ми кажете, че ще изтеглите хората на господин Д’Алесандро, така ли?
— Те не могат да останат безкрайно дълго — отвърна Кастило. — А Вик ми каза, че ви е запознал как стоят нещата с пенсионираните колеги от „Чайна Поуст“.
— Впечатлен съм — призна Мастърсън.
— Освен това е много скъпо — не скри Чарли.
— А-ха — потвърди Мастърсън. — В тази връзка си мислех, че децата — също и Бетси — ще се чувстват по-свободно с тях, отколкото с хората на господин Д’Алесандро. Сигурно са свикнали с частни охранители в Буенос Айрес.
— Хората, които доведох са много добри, господин Мастърсън — обади се Д’Алесандро. — А и честно казано, подобна работа е за предпочитане пред Ирак или Афганистан, където често им се налага да ходят.
— Добре, значи ще препоръчам този вариант на Бетси — съгласи се Мастърсън. — Кога искаш да поговориш с нея, Чарли?
— Още сега, стига да е възможно, господине. Отивам в Тексас. Искам да видя баба и мога да остана съвсем малко, докато ми кажат какво се е случило в Уругвай.
— Ще я набера веднага. — Мастърсън се протегна към телефона. — Ще поръчам автомобил да ви откара до летището.
— Няма нужда, господине.
— От Билокси или от Ню Орлийнс ще пътувате? — попита Мастърсън.
— От Ню Орлийнс, господине.
III
ЕДНО
Кабинет на правния аташе
Посолство на Съединени Американски Щати „Лауро Милър“ 1776
Монтевидео, Република Уругвай
11:50, 2 Август 2005
Телефонът на бюрото на помощник правния аташе Хулио Артигас звънна и шестте копчета на него светнаха.
Артигас, слаб, мургав американец от кубински произход, вече осем години специален агент на ФБР, назначен от три в посолството в Монтевидео, посегна към слушалката.
— Артигас.
— Хулио, обажда се братовчед ти Хосе — представи се човекът на испански.
Трийсет и седем годишният главен инспектор Ордьонес от вътрешен отдел на уругвайската национална полиция не бе роднина на Хулио Артигас, но двамата много си приличаха. На няколко пъти ги бяха приемали за братя. Това бе невъзможно, тъй като фамилиите им бяха различни, но не бе трудно да се представят за братовчеди. Освен това двамата имаха чудесно чувство за хумор.
— Как върви кампанията против злото, братовчеде Хосе? — отвърна Хулио. Когато пристигна в Уругвай, говореше испански с кубински акцент и му бяха необходими съвсем малко усилия, за да усвои уругвайското наречие. Мнозина уругвайци искрено се учудваха, когато научаваха, че не е местен.
— Надявам се по-добре от твоята — отвърна Хосе. — Искаш ли да обядваме заедно?
— Това покана ли е? Да не би пак да си профукал цялата си заплата на масите за блек джак?
— Аз черпя — отвърна Хосе. — Ще мина разхода като „Представителни“.
— Нима?
— Ще можеш ли да се освободиш днес следобед?
— Ако ти плащаш, ще се освободя за цялата седмица.
— Супер.
— Къде ще се видим? Надявам се, на някое скъпо място.
— На пристанището съм. Какво ще кажеш за нещо на скара?
— Великите умове мислят еднакво. В колко?
— Веднага.
— Приготвил ли си парите?
Артигас затвори. Отвори едно чекмедже и извади трийсет и осми калибър „Смит & Уесън“ и го пъхна в кобура на бедрото.
Пистолетът беше негов. Бе по-малък и по-лек от полуавтоматичните, които получаваха агентите на ФБР и бе нарушение да го ползва.