Тръгна към мястото, където знаеше, че ще го чака Ордьонес — едно от малките евтини ресторантчета в задната част на старата сграда — и усети как устата му се пълни със слюнка.
Главен инспектор Ордьонес вече го чакаше и се изправи, когато го видя, че идва.
Прегърнаха се и се целунаха, както правят мъжете от латинските страни, и се настаниха на малка масичка. Вече бе донесена бутилка вино, бутилка газирана вода, четири чаши с високи столчета, плетена кошничка с различни видове хляб и солети, малка чинийка с масло и още една с пастет от пилешки черен дроб.
Хосе наля вино на Хулио и двамата се чукнаха.
— Какво те тормози? — попита Хулио. — Мерлото не е лошо.
— Какво ще кажеш за седем застреляни мъже, всички облечени в черно?
Артигас си помисли: „Той май не се шегува“.
Отпи от мерлото, след това намаза малко пастет върху хапка хрупкав черен хляб и зачака Ордьонес да продължи.
— Не ми се струваш изненадан — отбеляза Хосе.
— Аз съм агент на ФБР. Опитваме се да не издаваме мислите и чувствата си.
Приближи се сервитьор.
Хулио поръча емпанада, средно опечено bife chorizo, papas fritas и салата от домати с лук.
Хосе вдигна два пръста, за да покаже на сервитьора, че той ще иска същото.
— И къде са геройски загиналите нинджи? — попита Хулио. Хосе се разсмя.
— В едно имение — казва се „Шангри-Ла“ — близо до Такуарембо.
Хулио поклати енергично глава, за да покаже, че няма представа къде се намира Такуарембо.
— На около триста и шейсет километра на север — обясни Хосе. — На Пета магистрала. — Замълча. — Надявах се да дойдеш с мен.
— Доста далеч.
— Не чак толкова с хеликоптер.
Хулио бе наясно, че уругвайската полиция използва хеликоптери само в специални случаи дори когато се налага да пътуват висши офицери.
— Като приятел ли ме каниш, или официално? — попита Хулио.
— Хайде да решим, след като огледаме имението „Шангри-Ла“ — предложи Хосе.
— Добре. — Хулио се поколеба. — Кажи, братовчеде, да не би да познавам собственика на „Шангри-Ла“?
— Ти ще ми кажеш. Той е — бил е — ливански търговец на антики. Казва се Жан-Пол Бертран.
Хулио поклати глава и попита:
— А ти проявявал ли си професионален интерес към Senor… как му беше името?
— Жан-Пол Бертран — довърши вместо него Хосе.
— Проявявал ли си към Бертран интерес, преди да бъде убит?
Хосе поклати глава.
— От всичко досега, ми се струва чист като сълза.
Сервитьорът донесе двете порции емпанада и те прекъснаха разговора. Сигурно щяха да продължат, ако в ресторанта не бяха влезли две красиви млади жени.
Не бързаха с обяда, ала и не се застояха дълго. Двайсет минути, след като Хулио отпи първата глътка мерло, бутилката беше празна и Хосе плати на сервитьора.
Когато излязоха от някогашния склад за животни, двамата пресякоха към военноморската база. Хулио с изненада видя, че хеликоптерът, който ги чака, не е от очуканите стари „Хюита“ на Националната полиция, а лъскав нов „Дофин“. Пилотът бе офицер от флота. Хулио предположи, че това е личният хеликоптер на президента на Уругвай.
Това очевидно означаваше, че някой високопоставен в уругвайското правителство — може би самият президент — приемаше случилото се в имение „Шангри-Ла“ за твърде сериозно.
ДВЕ
Имение „Шангри-Ла“
Провинция Такуарембо Република Уругвай
14:05, 2 Август 2005
Докато „Дофинът“ висеше над полето, за да намери подходящо за кацане място, Хулио забеляза десетина полицейски автомобила и две линейки, паркирани безразборно около главната сграда на имението, и двайсет и пет, може би дори трийсетина, човека — повечето в полицейски униформи — скупчили се наблизо.
Хулио веднага си каза: „И те си въобразяват, че ще опазят местопрестъплението без поражения“.
Двама яки висши полицейски офицери се насочиха уморено към хеликоптера. И двамата поздравиха главен инспектор Ордьонес, когато слезе от хеликоптера. Той отвърна на поздравите им с махване на ръка. Дори си спомни, че го бе виждал в униформа един-единствен път, когато преди около година Фидел Кастро бе пристигнал в Монтевидео и Ордьонес отговаряше за охраната.
— Това е Senor Артигас — представи приятеля си главен инспектор Ордьонес. — Отговаряйте на всичките му въпроси.
И двамата полицаи отдадоха чест. Хулио кимна и им подаде ръка.
— Нали наредих да не се пипа нищо? — попита Ордьонес.