— Хулио — заговори тихо Ордьонес. — И на теб ли младоженецът ти прилича на същия човек, на когото капитан Кавалеро твърди, че прилича?
„Ясно, помисли си Артигас. Сега вече знам защо ме повика“.
— Точно така, това е Джак Пачката. Няма никакво съмнение. Той е — потвърди Артигас.
— Джак Пачката ли?
— Преди да стане Дж. Уинслоу Мастърсън от Държавния департамент на Съединените Американски щати, той беше Джак Пачката от бостънските „Селтикс“ — обясни Артигас.
— Ами? Професионален баскетболист? Нямах представа. От „Селтикс“ до Държавния департамент е много път.
— Блъснал го камион с бира, когато си тръгвал от стадиона — обясни Артигас. — Това било краят на професионалната му кариера на баскетболист — оказало се, че шофьорът на камиона пробвал стоката — но пък Джак Пачката изведнъж станал много богат човек. Чух, че получил шейсет милиона долара.
— Ти знаеш ли, че може и да съм чувал тази история. Само че не я свързвах с американски дипломат в Буенос Айрес — призна Ордьонес, а след това попита: — Питам се какво общо може да има Senor Бертран със Senor Мастърсън.
— Това не е единственият въпрос, който си задавам по отношение на Senor Бертран — отвърна Артигас.
ТРИ
Кабинет на посланика
Посолство на Съединените Американски Щати „Лауро Милър“ 1776
Монтевидео, Република Уругвай
20:35, 2 Август 2005
Почитаемият Майкъл А. Макгрори, пълномощен министър и представител на президента на Съединените щати в Република Уругвай, бе дребен, жилав представителен мъж на петдесет и пет с къдрава сива коса. Не бяха малко хората в посолството, които му се присмиваха, подиграваха и често го наричаха — зад гърба му, разбира се — Senor Надут пуяк.
Подобно отношение имаха предимно хората в посолството, които не идваха от Външното министерство на Съединените щати. Това бяха двайсет и един служители на Правосъдното министерство, изпратени на работа в посолството в Монтевидео. Четиринайсет от тях бяха наречени помощник аташета по правните въпроси, въпреки че бяха специални агенти от Федералното бюро за разследване. Останалите седем бяха специални агенти от Агенцията за борба с наркотиците.
Имаше и други — представителят на ЦРУ например, представители на Федералната агенция по авиация, на департамент Вътрешна сигурност, дори служители от Департамента по земеделие — изпратени на работа в посолството. Последните бяха тук, за да следят дали уругвайските пратки с храни, които се изнасяха за Щатите — главно месо и млечни продукти — отговарят на високите санитарни стандарти, поставени от американското правителство.
Въпреки че всички тези специалисти имаха статут на дипломати, те не бяха истински дипломати — и Senor Надут пуяк не пропускаше случай да им го натяква, понякога по-любезно, друг път директно, в зависимост от случая и настроението си.
Всички тези специалисти щяха да се върнат в Щатите след няколко години и да продължат работата си в правителствената агенция, която ги бе заела на Държавния департамент.
Затова пък хората от Външно се приемаха като професионалисти, обучени в изкуството на дипломацията, и очакваха след изтичането на мандата им в Уругвай да получат по-висока длъжност в Държавния департамент. Стига наемниците от Правосъдното министерство, Агенцията за борба с наркотиците и — най-вече — от ЦРУ да не забъркат някоя каша в пълно противоречие с дипломатическите норми на поведение, която да посрами служителите на посолството и Външно, които трябваше да държат под контрол наемниците.
Посланик Макгрори например бе започнал службата си във Външно като служител в консулски отдел в Никарагуа. През годините, докато го прехвърляха от едно посолство в Южна Америка в друго, той бе успял да се издигне — бавно, ала убедително — в Държавния департамент. Преди да получи назначение на посланик в Уругвай, бе работил като търговски аташе в Перу, като културен аташе в Бразилия и заместник-посланик в Асунсион, Парагвай.
С изключение на хората от Департамента по земеделие — които си вършеха работата и го уведомяваха какво правят и какво става и не се забъркваха в никакви неприятности — посланик Макгрори имаше непрекъснати неприятности с почти всички други, които не бяха истински дипломати от кариерата.
Причините за тези проблеми бяха няколко и според посланик Макгрори най-важната от тях бе пълната им неспособност да разберат, че отговарят за всичко, което вършат, пред него. Правилата по този въпрос бяха повече от ясни. Като най-висш представител на правителството на Съединените щати в Уругвай, всички американски служители бяха длъжни да му се подчиняват.