— Добре, господине.
— Второ, предполагам, че ще бъде пълна загуба на време, но можеш да се опиташ да разбереш още нещо от приятеля на Артигас, главен инспектор Ордьонес, или пък от някой друг.
— Добре, господине.
ПЕТ
Кабинетът на посланика
Посолство на Сащ „Авенида Колумбия“ 4300
Палермо, Буенос Айрес, Аржентина
10:25, 3 Август 2005
— Заповядайте, господин посланик — обърна се посланик Хуан Мануел Силвио, американският посланик в Буенос Айрес, към посланик, Майкъл Макгрори. — За мен е винаги удоволствие да ви видя.
Силвио бе висок изискан мъж, със светла кожа, изправен като аристократ. Бе по-млад от посланик Майкъл Макгрори и въпреки че бе работил пет години по-малко във Външно от Макгрори, бе назначен в по-голямо и важно посолство. Макгрори не го харесваше.
Поне бе достатъчно честен пред себе си и не се самозалъгваше, че мотивът му да повдигне въпроса за събитията в Такуарембо пред Силвио съвсем не се основаваше на факта, че в дома на убития бе намерена снимка на покойния господин Мастърсън, заместника на Силвио. Той подозираше, че каквото и да се е случило, щом въпросът стигнеше до Държавния департамент, той щеше да се окаже забъркан в кашата. Макгрори знаеше, че е най-добре да си има компания, вместо да потъва сам.
Двамата си стиснаха ръцете.
След това Силвио подаде ръка на Хулио Артигас.
— С вас не се познаваме, нали?
— Казвам се Артигас, господине. Приятно ми е.
— Артигас е един от правните ми аташета — намеси се Макгрори. — А това е културният ми аташе, господин Хауъл.
— Познаваме се — отвърна Силвио. — Много ми е приятно да се видим отново, господин Хауъл. Знам, че познавате Алекс, но не съм сигурен дали господин Артигас го познава.
— Не, господине — отвърна Хулио и подаде ръка на дребен, доста закръглен мъж с тънки като моливи мустачки.
— Алекс Дарби — представи се човекът.
— Знам, че Хауъл и Дарби се познават — продължи Силвио. — Те са един дол дренки.
Макгрори си помисли: „Все едно че направо каза «Тези двамата са от ЦРУ».“
— Здрасти, Боб — поздрави Дарби. — Отдавна не сме се виждали.
— Доста отдавна — отвърна Хауъл. — Дай да се разберем да се видим.
Секретарката на Силвио докара количка с кафе.
— Освен ако не е нещо важно като жена ми или държавният секретар, не ме свързвай с никого — нареди Силвио.
Когато вратата се затвори, Силвио продължи:
— Казахте, че сте се натъкнали на нещо, което е възможно да има връзка със смъртта на Джак Мастърсън, нали така, господин посланик?
— Артигас — нареди Макгрори, — покажи снимката на посланик Силвио.
Артигас отвори куфарчето си и извади снимката от сватбата. Стана, приближи се до Силвио и му я подаде. Силвио я огледа, след това я предаде на Дарби.
— Откъде я взехте? — попита Дарби.
— Познавате ли хората? — попита Макгрори.
— Познавам ги. Това са Джак и Бетси на сватбата. Това са нейните родители, родителите на Джак и брат ѝ.
— Вие познавате ли този човек? — попита Макгрори.
— Познавам го — потвърди Дарби. — Това е братът на Бетси. Откъде я взехте?
— Артигас — нареди Макгрори.
— Добре, господине. Взех я от едно имение, наречено „Шангри-Ла“ в Такуарембо. Заведе ме служител от Вътрешния отдел на уругвайската национална полиция.
— Защо ви заведе? — попита Дарби.
— Сега вече предполагам, че един от разследващите уругвайски полицаи е познал господин Мастърсън — каза Артигас. — Снимката бе в албум, оставен на местопрестъплението.
— Местопрестъпление, казвате — отбеляза Дарби. — Да не би нещо да се е случило в имението?
— Можете и сам да се сетите, Дарби — обади се отново Макгрори. — Според Артигас в имението е имало седем трупа.
— Седем? — повтори Дарби. — Седем трупа?
— Седем трупа, включително на мъжа на снимката — потвърди Макгрори. — Всички до един застреляни.
— Кои са останалите? — попита Дарби.
Артигас забеляза, че Дарби гледа към Хауъл. Космите по врата на Артигас настръхнаха.
— Това е загадка — отвърна Макгрори.
— Не знаете ли кои са? — попита Дарби.
— Според Артигас, нито един от тях не е имал идентификация. Всички до един са облечени в черно.
— Така ли? — възкликна Дарби и погледна отново към Хауъл — не задържа погледа си дълго, но достатъчно, за да забележи Артигас. — Тук започва да става като във филм на Джеймс Бонд.
— Или филм за нинджи — обади се Хауъл. — Всички до един, облечени в черно.