Усети някой да подръпва крачола му и сведе поглед към седемгодишния Хорхе Карлос Лопес, негов кръщелник, четвъртото от петте деца на Фернандо и Мария. Хорхе му подаваше бутилка бира „Дос Екуис“.
— Хорхе, да знаеш, че току-що ми спаси живота — заяви много сериозно Чарли на испански. — Уверявам те, че ще отидеш в рая.
Огледа се, забеляза, че Фернандо е застанал край сложената за обяд маса на сенчестата веранда, и вдигна палци, за да благодари за бирата.
След това тайно бръкна в джоба на панталона и извади малък компютъризиран термометър за месо, който веднага му показа каква е температурата.
Няма нищо лошо в това да получиш научно потвърждение, вместо да си гориш пръста, като попипваш цвърчащата пържола, особено след като никой не те вижда какво правиш и са убедени, че действаш по усет.
Той бодна и двете пържоли с термометъра и установи, че всичко е наред.
Върна термометъра в джоба и се обърна към верандата.
— Държа да ви уведомя, че тези са готови.
Фернандо изръкопляска и някои от дечурлигата побързаха да го подкрепят.
В същия момент Чарли забеляза, че баба му се приближава със слушалката.
— За теб е — подвикна тя. — Дик.
„По дяволите! Знаех си аз!“
— Благодаря — усмихна се той. — Чакай само да махна пържолите.
Баба му остави телефона на масата до грила, след това взе стар дървен поднос с подкови за дръжки и му го подаде за готовите пържоли. След това се отправи към верандата.
— Аз ще го занеса, Abuela — извика след нея той.
— Може да съм стара и немощна, но все още мога да пренеса няколко пържоли — отвърна тя.
Чарли посегна към слушалката.
— Защо имам чувството, че тази работа няма да ме зарадва особено? — започна направо той.
— Доня Алисия много ми се зарадва — отвърна майор Х. Ричард Милър — младши. — Лично ми го каза.
— Както ти е известно, тя е прекалено мила и любезна, особено когато става въпрос за инвалиди. Казвай.
— Най-добре да се върнеш веднага, Чарли.
— Господи, не са минали и трийсет и шест часа.
„Не само това. Много ми се искаше да погледна «Гълфстрийма»“.
Чарли остана изненадан, когато видя, че Фернандо е дошъл да го посрещне на международното летище в „Сан Антонио“
— На какво дължа честта? — попита Кастило.
— Искам да ти покажа нещо.
— Не можа ли да почака, докато стигнем в „Сан Хорхе“?
— Не. Имаш ли багаж?
Кастило поклати глава.
Колата на Фернандо, чисто нов дванайсетцилиндров черен „Мерцедес Бенц S600“, бе спрян на паркинга за кратък престой. Кастило си спомни, че прочете в някакво списание, че цената на седаните вървяла около 140 000 долара.
— Това ли искаше да ми покажеш?
— Не.
— Готина каруца.
— На Мария е — уточни Фернандо.
— Значи много си сгазил лука.
— Майната ти, гринго.
— Какво сгафи?
— Например заминах за Европа и Южна Америка без нея.
— Не ѝ ли стана приятно?
— Никак.
— Нещо не я разбирам.
Фернандо поклати глава, но не отговори.
След това направи обратен завой и подкара към „Лемис Ейвиейшън“, голяма фирма за бизнес полети.
— Не ми казвай, че си скапал „Лиъра“.
— Не съм, разбира се. Наложи се да го докарам за обичайната поддръжка след сто часа по-скоро, отколкото предполагах.
— Да знаеш, че Тайните служби ще ти пратят чек. Нали знаеш как се разбрахме. Те са го ползвали под наем.
— Знам, знам — потвърди Фернандо.
Спря на паркинга пред сградата на „Лемис“ и двамата слязоха. Вместо да влезе в административната част, Фернандо се отправи с решителна крачка към един от хангарите. Кастило го последва. Очакваше да види „Лиъра“ и бе убеден, че братовчед му иска да му покаже някаква повреда, заради която се налага безобразно скъп ремонт.
„Лиърът“ не беше в хангара. Вътре видя няколко турбовитлови „Бийчкрафт“ и един реактивен „Гълфстрийм III“.
— Какво трябва да гледам? — попита Кастило.
Фернандо посочи „Гълфстрийма“.
— Господи, само не ми казвай, че си го купил!
— Не съм. Но си мислех, че няма да е зле ти да го купиш — предложи Фернандо.
Усмихнат мъж в кожено пилотско яке и авиаторски очила се приближи към тях с бърза крачка, преди Кастило да успее да отговори.
— Как сте, господин Лопес? — попита той.