Кабинетът бе като за висш функционер от федералното правителство. Имаше огромно гравирано антично дървено бюро, зад което бе поставен червен кожен стол с висока облегалка, така нареченият „съдийски стол“.
На бюрото бяха поставени два телефона, единият червен. Той осигуряваше обезопасена линия, свързана с телефонната централа на Белия дом. До стената бяха поставени националният флаг и знамето на департамент Вътрешна сигурност. Пред бюрото, под ъгъл, бяха поставени два кожени стола с високи твърди облегалки. Отстрани се виждаше масичка за кафе, с два стола от едната страна и канапе в същия стил от другата. На стените бяха монтирани два телевизора, всеки с трийсет и два инчов екран.
— И това е краят на обиколката — заяви госпожа Форбисън. — Можеш да кажеш: „Добре си се справила, Агнес“.
Госпожа Форбисън, GS–15 — най-високото ниво в йерархията на служителите — бе на четирийсет и девет, сивокоса жена, започнала да напълнява.
— Мили боже, Агнес! — възкликна Кастило.
— Харесва ли ти?
— Дявол да го вземе, просто не знам какво да кажа — отвърна честно Чарли. — Какво ще правя с всичко това?
Току-що бяха завършили обиколката на офисите, дадени за ползване на Звеното за организационен анализ към Вътрешна сигурност в комплекса „Небраска“ в окръг Колумбия. Едно време комплексът бе собственост на флота, ала през 2004 година Конгресът го прехвърли на Вътрешна сигурност, когато създадоха Агенцията след атентатите на 11 септември.
— Офисът ти е необходим — отвърна тя. — А като гледам как вървят нещата, много скоро ще се окаже, че ни е тясно.
До много скоро, госпожа Форбисън бе една от двете изпълнителни асистентки на секретаря на Вътрешна сигурност Мат Хол. Когато Звеното за организационен анализ бе сформирано към Вътрешна сигурност, госпожа Форбисън бе прехвърлена — по нейно настояване.
Още от самото начало бе наясно, че Звеното няма абсолютно нищо общо с какъвто и да е организационен анализ и почти нищо общо с Вътрешна сигурност. Секретар Хол ѝ бе показал строго секретния президентски указ за създаването още в деня, в който бе изготвен.
Агнес бе работила във Вашингтон дълги години, затова основателно подозираше, че секретар Хол рано или късно ще се сдобие със своя вътрешна разузнавателна организация — Вътрешна сигурност бе единственият департамент, който не разполагаше със собствено разузнаване — ако не за друго, то за да могат подчинените му да преглеждат по-лесно потока от разузнавателни сведения, с които ги засипваше цялата разузнавателна общност.
Много правилно бе подозирала, когато президентът замина за Билокси, за да присъства на пристигането на самолета, който превозваше тленните останки на Мастърсън и сержанта, и да изнесе прословутата си реч — „… към онези, които подло убиха тези добри мъже. Искам да повторя, че това безобразие няма да остане безнаказано.“ — че Чарли Кастило ще бъде изпълнителят на това наказание. Той не само че бе открил откраднатия „727“, и то след като цялата разузнавателна общност бе вдигнала ръце в отчаяно примирение пред неуспеха си, ами го бе откраднал от терористите.
Бе съвсем естествено президентът да изпрати Чарли като свой агент, за да открие убийците на Мастърсън и сержанта, също както го изпрати да открие откраднатия „727“.
Само че тя не бе очаквала указа на президента. С един замах на химикалката — по-точно казано химикалката на държавния секретар — президентът бе връчил на Кастило непопълнен чек, с който да прави каквото пожелае, стига да намери и „обезвреди“ убийците. Щеше да се отчита директно пред президента, не дължеше обяснение дори на секретар Хол. Указът му бе осигурил и организация, с която да се разпорежда по свое усмотрение.
Когато секретар Хол ѝ показа документа, тя го прочете, върна му го и възкликна:
— И-ха!
— Сигурно мислиш, че той няма да успее да се оправи, нали? — бе попитал Хол.
— Според мен ще съумее да се справи с терористите, но не съм сигурна дали ще се пребори с Вашингтон — бе отвърнала тя. — Строго секретно по заповед на президента или не, тази работа ще се разчуе и щом слухът тръгне, големите играчи ще наскачат. ФБР и ЦРУ ще получат удар, когато разберат. А пък Монтвейл — най-вече Монтвейл — няма да си намери място.
— Ако беше на негово място, ти как щеше да се почувстваш? Предполага се, че той отговаря за разузнаването, а ето че президентът прави изключение — при това за млад майор, който ще докладва единствено и само на него.