Милър и Макгуайър избухнаха в смях.
— Впечатлен съм, Чарли — призна Макгуайър.
Бритън не каза нищо и усмивката му си остана малко напрегната.
„Интересно, какво ли му е?“, запита се Кастило.
— Не знам, Джак — продължи Кастило. — Като се замисля, май не изглеждаше чак толкова зле в синята роба с мънистата по косата.
Макгуайър и Милър отново се разкискаха.
— Трябва да те видя насаме, Чарли — каза накрая Бритън. — Да се върна ли след десет минути?
„Иска услуга. Госпожа Бритън настоява да се прибере за известно време вкъщи. Да не би някой у тях да е болен? Може би някой в училище има нужда от истинско ченге, което да стане учител под прикритие, и той не иска да остава“.
— Личен въпрос ли, Джак? — попита Кастило.
Бритън се замисли, преди да отговори.
— Да, донякъде. Всъщност не, не е личен.
— Има ли нещо общо с работата ни тук?
Бритън кимна.
„Какво, по-дяволите, става? Какво е това, за което Милър и Макгуайър не трябва да научават? Тая няма да я бъде“.
— Джак, нека ти обясня как ще работим тук — започна Чарли. — Или, по-точно казано, как няма да работим в този офис. Не искам никой да бъде на тъмно по отношение на нещата, които стават.
Той разпери ръце, за да покаже, че говори за всички в офиса, след това добави:
— Това включва и госпожа Форбисън. Според мен няма друг начин.
— Разрешете да се намеся, господине — помоли Милър.
„На него пък какво му става?“
— Ако ще ми се правиш на интересен, Дик, не си уцелил момента — сряза го Чарли.
— Просто питам дали може да направя една забележка, по-скоро да задам въпрос.
— Питай.
— Това „всички“ включва ли специален агент Дейвид Уилям Юнг — младши? — попита Милър, след това погледна Макгуайър и обясни: — Когато Чарли му каза, че го праща в Уругвай, за да опази информацията около банковите сметки на Лоримър да не се разчуе, Юнг трябваше да си помисли.
— Мама му стара на тоя! — възкликна Макгуайър. — Май не му е за пръв път да има „резерви“.
— Говори направо, Дик — нареди Кастило.
— Според мен е въпрос на време, преди съвестта му да заговори и да го възпре да върши „нередностите“, които се вършат тук, или пък да му домъчнее за стерилно чистата среда във ФБР и да реши да си признае греховете — заяви Милър.
Той замълча, за да осмислят всички чутото, и чак тогава продължи:
— Колкото повече знае, толкова повече ще може да разкаже.
— Той е прав, Чарли — намеси се Макгуайър. — Във ФБР са малко пуритани. Обичат да наемат стерилно чисти кадри. Започват да ги обработват в Куонтико, набиват им в главите, че писанието е свещено, че трябва да спазват всяка дума от него, и по-нататък, по време на службата, това се повтаря до безумие. Още преди Дик да повдигне въпроса, се питах дали мястото на Юнг е тук. Аз лично бих го пратил при братята му от ФБР, но по този начин той ще бъде напълно убеден, че не следваме написаното в светото писание, а и без това вече знае прекалено много, така че не можем да поемем риска да изпее всичко, което знае.
— Значи допуснах грешка, като го изпратих в Южна Америка? — попита Чарли.
— Не че е грешка, по-скоро бих казал, че рискуваш много — отвърна Макгуайър. — Кого друг можеше да изпратиш?
— Според мен да го върна и да му затъкна устата, след като той се погрижи информацията за парите на Лоримър да си остане поверителна — реши Кастило. — Мога само да кажа, че съм съгласен, че Юнг е… Какъв е? С висок морал ли? Какво лошо има? Нищо не би го зарадвало повече от възможността да се върне във ФБР и да намери някого, пред когото да изпее какво става тук. Само моралните задръжки не му позволяват да го направи.
— Смятай, че това не съм го чул — каза Милър.
— Ти беше тук, Дик. Нали го попитах дали има морални задръжки и той отговори — след като помисли — че няма. Струва ми се, че говореше напълно сериозно.
— Стискай палци да е така, Чарли — отвърна Милър, без да крие съмненията си.
— Прави сте. Не можем да си позволим да зависим от него — призна Кастило. — Ще му казваме възможно най-малко. — Обърна се към Бритън. — Твой ред е, Джак. Кажи пред всички, каквото имаш да казваш.
Бритън сви рамене и започна:
— Добре. Това е едно от онези противни неща, които стават още по-противни, ако не ги направиш. Във Филаделфия дочух нещо, което може и да се окаже прекалено измислено, само че логиката ми подсказва да не го отхвърлям с лека ръка, затова реших, че трябва да ти съобщя.
— Казвай — подкани го Кастило.