Щом първият от приятелите му се приближи, за да стисне ръката на генерал Нейлър, всички останали решиха, че няма да има проблем, ако последват примера му.
При всеки поздрав — независимо колко кратък — се налагаше да бъдат представени и посланик Монтвейл, и подполковник Кастило. А подполковник Кастило не бе свикнал — и дори се чувстваше неловко — да се обръщат към него с новата му титла.
Най-сетне, познатите се свършиха и сервитьорът, който изчакваше настрани, за да вземе поръчката, се приближи.
— Господа, какво си избрахте?
— Аз съм по скоча — отвърна Монтвейл и погледна Нейлър. — Никакви измишльотини. Нещо като най-обикновен „Шивас Регал“. Какво ще кажете?
— Става — съгласи се Нейлър.
„Той какво се опитва да направи? Да не би да е решил да се налага, като определя какво ще пие Нейлър? А Нейлър защо се съгласява?“
Чарли погледна сервитьора.
— Същото, благодаря — отвърна той.
Когато сервитьорът се отдалечи, Монтвейл попита:
— Какво ще правиш в Париж?
— Господине, все още се опитвам да открия хората, които убиха господин Мастърсън.
— За това ли искаше да говорим?
— Не, господине.
— А би трябвало. Може да успея да ти помогна.
Кастило не отговори.
— И така — продължи Монтвейл, — след като не искаш помощта ми, за какво ще говорим?
— За господин Елсуърт, господине.
— Трумън Елсуърт. Свестен човек. Какво за него?
— Сигурен съм, че е свестен, но на мен не ми трябва човек за Връзки с обществеността.
— Ясно. Право на въпроса!
— Да, господине.
— Мога да ти изброя ред причини, поради които завеждащият Връзки с обществеността, който се ползва с доверието ми, ще ти бъде от полза.
— Сигурно. Много ви благодаря, но не искам господин Елсуърт.
— Защото си мислиш, че ще шпионира и ще ми докладва ли?
Кастило не отговори. В същия момент му хрумна нещо, което можеше да се окаже подходящото извинение и да си остави още малко време, преди да отговори.
„Дано успея да измисля нещо“.
— Господине, моля да ме извините, но трябва да се обадя по телефона.
Монтвейл го погледна раздразнен. Нейлър вдигна любопитно очи.
Кастило натисна едно от копчетата за автоматично набиране на мобилния.
— Дик — заговори след миг той. — Струва ми се, че ще успея за полета на „Еър Франс“ за Париж в 23:30. Би ли изпратил багажа ми — и връзката, и визата, и костюма, които оставих на леглото, и лаптопа — в Армейския клуб. Кажи на шофьора да изчака отпред.
Кастило се заслуша за момент, след това продължи:
— В момента съм седнал на по чаша с генерал Нейлър и посланик Монтвейл. — Замълча отново. — Добре. Благодаря, Дик. Ще се обадя от Париж.
Прекъсна разговора и се обърна към генерал Нейлър:
— Майор Милър ви праща най-добри пожелания, господине — предаде той.
Нейлър кимна.
— Защо си против господин Елсуърт да работи с теб? — Монтвейл върна разговора там, откъдето бе прекъснал.
Кастило срещна за миг погледа му.
„Не бива да се предавам без бой“.
— Мислих по този въпрос, господине — отвърна той. — Аз не мога да ви наредя да направите каквото и да е. Ако обаче сте решили да изпратите господин Елсуърт в комплекса „Небраска“, се страхувам, че той по цял ден ще седи в офиса и няма да има какво да прави.
— Какви, по дяволите, ги говориш?
— Ако господин Елсуърт няма достъп до решението на президента за създаването на Звеното за организационен анализ, как да му кажем какво вършим?
— Това е смешно и ти много добре го знаеш — сопна се Монтвейл. — Елсуърт има най-високо ниво на достъп до секретни материали от години.
Кастило отново замълча и Монтвейл се досети защо.
— Кастило, ти да не би да намекваш, че няма да дадеш на Трумън Елсуърт необходимия достъп до секретните материали?
— Господине, просто не разбирам къде е мястото на господин Елсуърт в Звеното и моята мисия.
— Аз ще му дам ниво на достъп за рамките на Звеното.
— Господине, струва ми се, че нямате подобна власт — отвърна Кастило. — Доколкото разбрах, единствено ние двамата с президента можем да разрешим подобно нещо.
— Не мога да повярвам на ушите си! Ти за кого се имаш, дяволите да те вземат? Аз съм директор на Националното разузнаване. Аз съм човекът, който решава кой има право на достъп до секретни материали и кой няма.
— Посланик, вие нямате никаква власт над решението на президента в този случай — опъна се Кастило.
— Тогава ще трябва да разберем какво мисли президентът по този въпрос — реши Монтвейл — и какво има да каже за неприемливото ти отношение.