— Съжалявам — отвърна той и усети как погледът на събеседника му го изпепелява, — но ако това означава да се примиря с вашия човек, който ще се занимава с Връзки с обществеността, няма да стане.
„Изражението на генерала означава, че току-що съм се прострелял в крака“.
— Можем да поговорим по този въпрос — предложи Монтвейл.
— Да поговорим ли? — заекна Кастило. Не бе очаквал подобен отговор.
— Това означава, че ти ми предлагаш вариант, а аз преценявам дали да го приема.
— Обаждането ми отпреди малко, помните ли? Разговарях с началник-щаба си, майор Ричард Милър.
— Какво за него?
— Изтеглете господин Елсуърт от офиса ми и ще инструктирам майор Милър да ви каже какво и защо върша — при това бързо — всичко, което може, без да застрашава живота на когото и да било от екипа ми.
— Предполагам, че говорим за един и същи майор Милър?
— Моля?
— Синът на генерала, нали? Мъжът, чийто живот спасихте — като рискувахте и собствения си живот, и кариерата си — в Афганистан. Говорим за мъжа, когото госпожа Уилсън обвини, че ѝ правел неприлични предложения по време, когато е изпробвала вашите креватни умения? За същия ли майор Милър става въпрос?
— Да, господине. За същия майор Милър.
— Разбрахме се — одобри Монтвейл, надигна се от стола и подаде ръка на Чарли.
„Мили боже! Получи се прекалено бързо. Кога ли ще ми отреже главата?“
Монтвейл стисна здраво ръката на подполковника.
— Новите ни отношения ще бъдат значително по-приятни, отколкото предполагам, че ти предполагаш, че ще бъдат.
— Така е, господине — отвърна Чарли.
— Добре, защо заминаваш за Париж? — попита Монтвейл, след като се отпусна на стола.
„Вече се договорихме и постигнахме примирие. Аз ще спазя своята част“.
— Помолих посланик Лоримър, бащата на господин Лоримър, да ми даде пълномощно, с което да се погрижа за имотите на сина му в Париж и Уругвай. Искам да проверя дали в апартамента и имението няма някоя следа.
— И в Уругвай ли ще ходиш?
— Да, господине.
— Смяташ ли, че си достатъчно квалифициран за подобно нещо?
— Не, господине, не съм. Ще помоля представителите на ЦРУ в двете страни да ми помогнат.
— Защо си мислиш, че ще го направят?
— Защото вече съм работил с тях. Преди ми помогнаха.
Монтвейл кимна.
— Има ли още нещо, което трябва да знам?
— Имам още един източник на информация в Будапеща. Предпочитам да не го назовавам. Той ми даде списък с хората, замесени в скандала „Петрол срещу храни“, и ме накара да му обещая да не го давам нито на Агенцията, нито на друг. Ще отида да се срещна с него, за да ме освободи от обещанието.
— Ами ако не го направи?
— Ще трябва да намеря друг, който да ми предостави същия списък.
Монтвейл кимна и премина на друг въпрос.
— Какво стана с парите?
— Изтеглихме ги от Уругвай и първо ги прехвърлихме в сметката на агент от ФБР, която беше открил на Каймановите острови.
— Юнг ли? Онзи, който е бил с вас, когато са убили Лоримър ли?
— Да, господине. Изпратих го в Уругвай да прикрие следите ни.
— Той ще се справи ли?
— Струва ми се, че да, господине.
— Ще ти бъде от полза, ако остане на постоянна работа при теб — подхвърли посланикът. — Мислил ли си по този въпрос?
— Да, господине, мислих. Секретар Хол го уреди.
— Чудесно. Само че следващия път, когато изникне подобен въпрос, първо се обърни към мен.
„Той да не би да се опитва да разкара Мат Хол?“
— Слушам, господине.
— Каза, че са прехвърлени „първо“ в сметката на Юнг — продължи да го разпитва Монтвейл.
— След това, днес сутринта, ги прехвърлих в сметка на мое име в същата банка, „Лихтенщайнише Ландесбанк“.
— На твое име ли?
— На името на германец — другата ми самоличност, която понякога използвам. Прецених, че така ще бъде най-добре.
— Имаш ли доверие на хората от фирма „Госингер“? Те ще си мълчат ли? — попита Монтвейл.
— Да, господине — потвърди Кастило и чак тогава се усети. „Боже, той знае и за това. Освен това зададе въпроса на съвършено чист немски“.
Монтвейл превключи на английски:
— По дяволите, той е невероятен, нали генерале? — попита посланикът.